Джон Лескроарт - Предателство

Брако направи малко по-дълга пауза.

— Ще поддържаме връзка.

— Това беше и моят план. Ако забелязваш, например, аз ти позвъних. Нямам никакво желание да разрешавам твоя случай, инспекторе. Наистина. Само се опитвам да измъкна клиента си от затвора.

Брако се изсмя.

— Господи, на мен ми изглежда толкова сбъркано. А аз постоянно се опитвам да вкарам всичките си клиенти в затвора.

По обяд отново беше на Полуострова. Макар че можеше да вземе информацията от клиента си, Арън Уошбърн също знаеше адреса и телефонния номер на Тара Уитли, както и къде работи. Беше оставил съобщение, в което се представяше като адвокат на Ивън тя се беше обадила веднага през междучасието. Разбраха се да се срещнат пред училището в дванайсет без четвърт.

Щом я видя да излиза от сградата и да се приближава до мястото, където беше паркирал, на Харди му стана напълно ясно за какво е бил целия шум около нея. Наскоро бе прочел една книга, „Немият Джо“, от неговия любим писател Т. Джеферсън Паркър. Една от основните идеи в нея беше тази за жената, притежаваща качество, наречено от един от героите „неназовимото нещо“ — сила на привличане, толкова могъща, че бе в състояние да измести орбитата на всеки мъж, докоснал се до нея. Не беше просто физическа красота или сексапил, макар че и двете бяха част от нещото. Беше нещо по-голямо, по-всеобхватно, скрито и далеч по-опасно.

Каквото и да беше „неназовимото нещо“, Тара Уитли притежаваше купища от него.

Тя стигна до вратата от другата страна на шофьора, спря и хвърли към Харди такава усмивка, че в един предишен период от живота му би го накарала да се разтопи. Носеше тъмни очила срещу яркото слънце. Косата й беше спусната. Простата млечнооранжева рокля не разкриваше нищо — стигаше до под коленете й — и все пак раздвижи в старите му кокали нещо първично.

— Защо мъжете толкова си падат по откритите коли? — попита тя. — Предполагам, че сте господин Харди.

— Аз съм.

Арни се протегна да отвори, но тя го стори сама, прекрачи с боси крака в сандали и се настани до него. На Харди му хрумна палавата мисъл, че е добре, че преподава на петокласници — ако бяха малко по-големи, момчетата в класа й вероятно щяха да побеснеят.

— Накъде? — попита Харди, докато запалваше. — Мога ли да ви поканя на обяд някъде?

Тя поклати глава.

— Имам само един свободен учебен час за обедна почивка — четирийсет и пет минути. Затова където й да е, но далеч оттук. Навсякъде, където открием сянка.

Той излезе от паркинга и зави надясно. Изкачи един хълм и тръгна по главния път, докато навлезе в една област, където домовете бяха заобиколени от стари дъбове.

— Можем да свием навсякъде тук — каза тя.

Харди направи каквото му каза тя и паркира край бордюра на една сенчеста улица в квартал с големи, красиви къщи, построени върху малки парцели. Веднага щом спря и угаси двигателя, тя се обърна към него, подвила единия си крак и седнала върху него.

— Съжалявам, че така се разбързах да излезем от паркинга — каза тя, — но няма нужда да ме виждат да говоря с друг мъж извън училище. Вече достатъчно много ме смятат за паднала жена. Едва не изгубих работата си по време на процеса.

— Заради това, че имаш приятел?

— Двама приятели, господин Харди. Не едновременно, но достатъчно близо един след друг, според някои хора.

— Според кого?

— Майките от предградията, господин Харди. Никога не трябва да се подценява тяхната сила. Наистина, някои от тях никога не са ме обичали. Мисля, че са се чувствали по някакъв начин застрашени от мен, въпреки че не знам нито защо, нито как е възможно. — На Харди му беше напълно ясно, но си замълча. — Все пак, благодаря на бога, че монахините ме подкрепиха. Обичам работата си. Обичам децата. Но сега не е моментът да говорим за мен. Какво мога да направя за вас? Всичко наред ли е с Ивън?

Тази сутрин отново най-напред беше задала този въпрос по телефона, веднага щом разбра кой е той. Но този път въпросът й неочаквано го накара на свой ред да я попита:

— Не сте ли ходили скоро да го видите? Очевидно изпита неудобство от отговора.

— Две седмици не съм ходила.

— Не е толкова лошо.

— Но можеше и да е по-добре — сви рамене тя. — Не и ако той е човекът, когото обичаш, а той е именно този. Но той е вече в затвора от две години и още една преди процеса. — Наведе глава, поклати я нагоре-надолу и изпусна дълбока въздишка. — Трудно е. Всичко е много трудно.

— Мога да си представя.

— Искам да кажа… — Ако остане в затвора, не знам какво ще правим. Той не иска да се ожени за мен. Предложих го толкова пъти. Мисля, че започва да губи вяра. Вече не знам какво иска от мен. Понякога даже не съм сигурна какво искам аз. Знам, че го исках — искам го — но исках да живея с него. Нали разбирате? Не по този начин. — Изведнъж очите й блеснаха. — Ала не се отказвам да вярвам, че ще бъдем заедно. Не. Не си мислете това. Просто… просто е толкова трудно. Така безкрайно.