Джон Лескроарт - Предателство

Уошбърн потупа Харди по коляното, изваждайки го от унеса му.

— Все пак не се знае дали доказателствата имат оправдателен характер. По същество трябва да докажеш, че някой друг освен Ивън е могъл да бъде убиец на Нолан. Което е костелив орех, казвам ти го от горчив опит. — Той снижи глас. — Може даже да се окаже, че противоречи на фактите.

— А може и да не е така. Може да се окаже достатъчно за съда, ако докажа, че някой друг е имал причина да го направи.

Старият адвокат поклати глава.

— Боя се, че това са само добри пожелания.

— Въобще не е така. Ако е имало друг вероятен заподозрян, когото журито не е имало шанса да изслуша…

Уошбърн се намръщи.

— А ФБР, които са скрили доказателствата предишния път и имат имунитет срещу процеси от страна на държавата, смяташ ли, че сега ще ги предадат? Как ще ги накараш да го направят?

— Не знам. Това е задача, която ми предстои.

Харди се върна в града по шосе 280, слезе към крайбрежната част при Деветнайсето авеню и две минути преди официалното начало на часа за коктейли влезе през централния вход на „Малката детелина“, заведението на което бе отчасти собственик. Моузес Макгуайър, неговият зет, който през последната година се възстановяваше, стоеше зад бара в далечния край, където бяха крановете за наливна бира. Според Харди той бе в невъзможно добра форма, може би просто поради факта, че бе свалил петнайсетина килограма и бе изчистил външността си заедно с кръвоносната си система.

От много години рошав и дългокос, често пъти и брадясал, Макгуайър бе култивирал още от двайсетгодишен външния вид на рокер или планинец — това правеше вече почти четирийсет години. Избелели, често пъти скъсани дънки и някаква долнокачествена тениска — те изглеждаха дотолкова част от личността му, колкото пословичната му избухливост, презрението му към всичко общоприето и пристрастеността му към променливи състояния на съзнанието.

Днес прекарваше времето си в долния край на бара с красива млада жена. Можеше да го вземеш за четирийсет годишен банкер по време на отпуска. Все още гъстата му черно-бяла коса бе разделена на път по средата, мустакът върху иначе необръснатото му лице беше подстриган. Бе натъпкал долния край на синя риза в панталони с цвят каки. Толкова пъти му бяха разбивали носа в пиянски побоища, че според Харди винаги изглеждаше малко смачкан. Но днес погледът му беше ясен, кожата — почти изчистена от червени капиляри, което бе редовната гледка през времето на тежкото пиянство, което бе съсипало по-голямата част от съзнателния му живот.

Като съсобственик и барман от време на време, Харди можеше да заобиколи бара и да си налее, каквото поиска, но понякога стигнал там, установяваше, че не е лесно да излезе, а днес бе първата от новите вечери за среща с Франи и не искаше да започва с фал. Затова дръпна високо столче и кимна небрежно на Макгуайър, което веднага го доведе при него.

— Каква е думата, господин адвокат?

— „Хендрикс“ с лед. И кръгче лук.

— Това са шест думи. Имам краставица.

— Още по-добре — кимна Харди. — Докато наливаш, ще ти задам един въпрос.

Без секунда колебание Макгуайър отвърна:

— Лешникови. Макар че някои хора смятат, че са по-скоро зелени. Но аз бих казал, че са лешникови. Едно такова секси лешниково.

Макгуайър хвана чаша, хвърли в ней малко лед, пресегна се назад към втората редица джинове и измъкна тумбеста тъмна бутилка „Хендрикс“. Наля щедро до една осма под ръба, отряза кръгче прясна краставица и я пусна отгоре.

— Наздраве — каза той и остави чашата върху коктейлната салфетка, която бе поставил на бара. — Добре, кажи сега какъв е истинският въпрос?

— Дълго е.

Макгуайър огледа протежението на бара и ъглите на заведението, които въобще не бяха много далече. „Малката детелина“ беше малко квартално заведение, което се бе запазило на едно и също място на ъгъла на Линкълн и Девето авеню още от 1893-а. Вграденият в шкаф часовник на стената зад Харди беше спрял по време на Голямото земетресение от 1906-а и никой не беше го навивал оттогава насам. Красивото момиче се беше върнало при приятелите си пред мишените за дартс, а останалите двайсетина редовни посетители изглеждаха удобно заседнали покрай бара или канапетата отзад.

— Отлично. Тълпата изглежда е под контрол — каза Макгуайър.

Докато бе карал от Редууд Сити, борейки се с някои от проблемите, повдигнати от идеята за „нарушението Брейди“, Харди отново се бе върнал на въпроса, на който не беше открил отговор. Покрай обзелия ги ентусиазъм и двамата с Уошбърн го бяха пренебрегнали. Затова запозна накратко Макгуайър с предисторията. Той имаше докторат по философия от Бъркли и способността му да обхваща фактите и концепциите бе впечатляваща. Накрая Харди стигна до същината: