Джон Лескроарт - Предателство

— Мога ли да ви помогна?

— Мисля, че да. — Той посочи табелката върху вратата. — Ако вие сте Мери Патриша Уелан-Мийли.

— Аз съм.

— Сериозно име.

— На мен ли го казвате? Понякога се чудя къде им е бил умът на моите родители. Мисисипи или цял Ню Йорк.

— Моля?

Тя се изправи на стола, постави ръце зад кръста си и леко се изви. Прищявка или хвалене на стоката?

— Девет срички — обясни тя. — Мери Патриша Уелан-Мийли. Мисисипи или цял Ню Йорк. Представете си да трябва да карате хората да казват „Мисисипи или цял Ню Йорк“ всеки път, когато искат да се обърнат на малко име. — Така не би останал и човек, с който да си говорите. — Тя се усмихна приятно. — Наричат ме Милс. Вие кой сте?

Харди пристъпи напред и се представи.

— Дизмъс? — попита го тя.

— Дизмъс.

— Не мисля, че някога съм срещала Дизмъс.

— Не сте единствената. Той е бил добрият крадец на Калвари, разпънат до Христос. Също така е светецът покровител на крадците и убийците.

— Браво на него. Може да се гордее. Аз винаги съм искала да съм светица покровителка на нещо, само че разбрах, че първо трябва да умреш, а това вече отнема чара на цялата работа. — Милс се завъртя, за да застане право срещу него. — Е, Дизмъс, как мога да съм ти полезна?

— Ами като говорим за светци и убийци, исках да ви помоля да ми отделите няколко минути да поговорим за случая Шолер. Смятам да обжалвам.

Леко флиртуващото поведение веднага падна от нея като кора, покриваща айсберг и остави само студената ледена повърхност.

— Нямам какво да кажа по това. Спечелих делото. Не смятам, че има страни от него, въз основа на които може да се обжалва.

— Не смятате, че ПТСР е трябвало да бъде допуснато?

— Ако сте чели записите, аз оспорвах именно него и надделях. Това беше правилно. А сега, съжалявам, но тъкмо съм по средата на…

— Разговаряли сте с Чарли Боуен. Просто моля за същата любезност.

— Чарли Боуен се обади предварително да му назнача среща и определихме основните правила.

— Ще приема основните правила. Същите като на Чарли.

— Знаете ли поне какви са?

— Няма значение. Съгласявам се на сляпо.

— Ето едно отчаяно предложение. — Тя сви ръце пред гърдите си. — Вижте, господин Харди…

— Дизмъс.

— Господин Харди, моля ви. Не искам да бъда упорито магаре, но не желая да разговарям с вас за Ивън Шолер. Той беше виновен и аз го осъдих. Надявам се да изгние в затвора. Само това мога да кажа. Разбрахте ли? Моля ви.

Харди преброи пет удара на сърцето си. Разбира се, винаги съществуваха възможностите за определяне на среща и основни правила, но никога досега не бе участвал в такава, която да даде съществен резултат. Ако искаш содата ти да фъска и бълбука, разтръскай я.

Но сега бе изправен пред възможността да се обърне и да се прибере в къщи и да прекара един уикенд без нещо, което да предъвква и обмисля. Думите и идеята излетяха от устата му преди даже да осъзнае, че бе помислил за това. Каквото и да е, само да я накара да продължи да говори.

— Какво ще кажете въобще да не говорим за делото?

Тя наклони глава, все още нащрек.

— Тогава за какво точно ще си говорим?

— За Чарли Боуен.

— Какво за него?

— Всичко, което може да ви е казал, преди да изчезне.

Това я накара да спре. Прекара ръце през косата си, направи физиономия, която би могла да означава всичко, погледна към бюрото си и отново към Харди.

— Защо искате да го направите?

— Изчезнал е точно, когато е работил върху това обжалване. Преди да стигна твърде далече, не искам същото да се случи и с мен.

Тя поклати глава и се изкиска.

— Не ставайте смешен. Той едва бе започнал предварителната работа. Не мисля даже, че бе привършил със записите, когато говорих с него.

— И за какво говорихте?

— Искаше да прегледа свидетелските показания, които не са били дадени на процеса. Да види дали нямам някакви работни варианти, които не са включени в разкритията на защитата. Все такива неща. Просто да се увери, че информацията е пълна, преди да продължи. Черната работа.

— Не е споменавал лични конфликти?

— Не. Доколкото си спомням, срещата ни продължи по-малко от час. Не се сближихме кой знае колко.

— Но той се готвеше да продължи с обжалването?

— Разбира се. Именно за това разговаряхме.

— Не изглеждаше притеснен или загрижен за безопасността си?

— Защо да се притеснява? Лошият тип вече беше в затвора. — Разтърсвайки глава, сякаш да прогони тази мисъл, тя продължи: — Знаете ли, мразя процедурите на обжалване. Трябва и ние да имаме възможността да обжалваме, ако изгубим дело — да съдим гаднярите, докато не ги хванем на тясно и не ги бутнем зад решетките.