Джон Лескроарт - Предателство

— Да, това е Милс — коментира Уошбърн. — Малко фанатична, но е вторият човек, който за трийсет години е успял да ме смаже в съдебната зала, така че се ползва с уважението ми.

Харди си бе помислил, че денят доста е напреднал, затова е напълно възможно да открие Уошбърн в „Тютюнопродавница Бродуей“ и се бе оказал прав. Сега двамата седяха в облаци дим в дъното на непретенциозния малък магазин! Освен Грета, собственичката, нямаше никой друг. Ситуацията, по думите на Уошбърн, щеше да се промени след около час, когато неговите ученици и неговата приятелка щяха да изскочат от различни офиси, за да пият „от обилния фонтан на познанията ми“.

Не напълно сигурен дали Уошбърн се шегува с него, Харди отвърна:

— Е, колкото време прекараме заедно тук, ще се отчете от брояча.

— Няма нужда даже да го коментираме — Уошбърн пое с наслада дима, после изпусна ново валмо. Завъртя пурата между устните си, след което потопи незапаления край в малка чашка кехлибарена течност, която, съдейки по бутилката до нея, беше „Арманяк“. — Сигурен ли си, че не искаш да ми направиш компания?

— Благодаря, но после ще поискам още малко от твоя нектар, а след това трябва да шофирам.

— Може би постъпваш мъдро. Как мога да съм ти полезен днес?

— Ами, може да изглежда странно, но ми хрумна, докато бях при Милс. Не видях даже чернова на апела на Боуен в папката, така че предполагах, не е бил стигнал до него. Също така предполагах, че е имал намерение да се обоснове с ПТСР. Но сега се питам дали е споменавал нещо за това пред теб.

— Какво по-точно?

— На какво е смятал да основе апела си. По-специално, дали е имал предвид ПТСР.

Уошбърн се изтегна назад, смукна от пурата и издуха дима.

— Всъщност, повдигаш много интересен въпрос. — Нова пауза, докато потапяше пурата в „Арманяк“. — Знаеш ли, той смяташе, че може да се окаже много ефикасно, ако атакува компетентността както на местната полиция, така и на ФБР.

— Как точно?

— Ами, случаят Халил. — Въртейки пурата между устните си, Уошбърн седеше замислен. — Имам предвид това, че тук имаме две убийства, тясно свързани със случая Шолер — няма никакво съмнение в това — и очебийното предположение, че Ивън ги е извършил с осколочните гранати и така нататък. Но Областният прокурор не го е подвел под отговорност за тях, разбираш ли?

Харди разбираше много добре и го изненада колко необикновено силен е този аргумент.

— Значи полицията и ФБР въобще не са разпитали никой друг?

— Да, и от една страна, защо не? Те са имали заподозрян, който е можело да бъде осъден и да го тикнат в затвора едновременно и за трите убийства, без риск да изгубят заради другите две.

— Искаш да кажеш, че не са разпитвали никой друг за убийството на семейство Халил?

— Предполагам, че може да са го направили. Поне с няколко души. Но определено не всички, които са могли да бъдат разпитани. — Той дръпна дълбоко лютив дим. — Забравяш обаче, както може би е направил и господин Боуен, че не можеш да основеш обжалването на показания, които не са обсъдени на записа. Съдът знае само това, което е записал съдебният стенограф.

— Не го забравям — каза Харди. — Но в такъв случай, кой е убил двамата Халил?

— Е, ако се вярва на Ивън, Рон Нолан го е направил.

— Ти вярваше ли на Ивън?

Уошбърн изглежда за първи път от много време се замисли над това.

— Знаеш ли, сега като ме питаш, да. Мисля, че да. Ивън просто не е изнесъл контрабандно от Ирак дребно оръжие и гранати като сувенири. Той е бил там само няколко седмици. За краткото време, докато е бил, едва ли е можел да намери източник да си ги достави и начин да ги изпрати вкъщи. Особено като се има предвид, че е бил транспортиран със самолет в безсъзнание и без да е предупреден за това. Аз се съмнявам дали е напуснал със собствените си чорапи, камо ли с всичкото това оръжие. — Известно време изучава пепелта от пурата, после повтори: — Не, няма как да не му вярваш. Това просто не се е случило.

— Тогава откъде са дошли всичките онези неща в дрешника на Нолан?

— Може да са на самия Нолан, не мислиш ли? Той е можел да се движи доста по-свободно. Разполагал е с време и с контакти, каквито Ивън е нямал.

Харди седеше назад в стола си, с лакът върху облегалката и длан, покрила устата, потънал в размисъл.

— Добре — каза някак отдалеч. — Нека за минута приемем, че Нолан е убил двамата Халил. Не искам да стигаме твърде далеч в тази посока. Можем ли да приемем това като факт?