Джон Лескроарт - Предателство

— Въпросът е защо Нолан е убил семейство Халил?

— Лесно е — отговори Макгуайър. — Това е била работата му.

Харди отпи глътка от джина с аромат на роза — беше започнал да харесва това питие.

— Просто така, било е работата му?

— Със сигурност. Бил е „тюлен“, нали? Той е обучен убиец. Помниш ли „тюлените“ във Виетнам? Шибани копелета. Убийци. И работил е за онази охранителна компания в Ирак?

— „Олстронг“.

— Да, „Олстронг“.

— Но тук е набирал персонал, Моуз, наемал е хора. Няма начин да е вършил мокри поръчки.

— Да, бе. С тази тренировка. Няма как да не го е правил, ако е било необходимо.

— И защо е било необходимо да убие точно Халил?

— Не знам. Няма достатъчно информация. Но те са били иракчани, не беше ли така?

— Аха.

— Ами тогава, провери това. Обзалагам се, че там имат роднини и по някакъв начин са се набъркали в бизнеса на Олстронг.

— Затова са убили бащата тук?

— Изпратили са предупреждение — кимна Макгуайър.

— От доста голямо разстояние, не мислиш ли?

— Вероятно бащата е ръководел бизнеса оттук. Отрежи главата и тялото умира. Не е операция на мозъка, Диз. Нищо от това ли не излезе на процеса?

— Нищо.

— Защо?

— Лесният отговор е, че всички в отбора на обвинението са смятали моя човек за убиеца, че мотивът е бил преди всичко личен — той и Нолан.

— Но ти смяташ, че е бил Нолан?

— Започвам да мисля така.

— И смяташ, че всичко това е трябвало да излезе на процеса?

— Точно така.

— Хм! Чакай да помисля. — Той тръгна покрай бара и обслужи двама клиенти. Наля си сода и се върна при Харди. — Добре. Измислих го.

— Да чуем.

— Нолан е убил онези двамата Халил, а после някой от семейството им е убил него.

— Откъде са знаели, че е той?

— Разбрали са, че в дъното е Олстронг, заради всичко, което е ставало в Ирак. Каквото и да е било то. Когато са разбрали това, са научили и че Нолан е човекът на Олстронг тук. Даже и да не е бил той физическият убиец, било е ответният удар и отмъщението.

— Как са научили къде живее?

— Диз, моля ти се, в днешно време е фасулска работа да откриеш някого. Имаш ли компютър? Те най-вероятно са знаели къде ще живее още преди да се е бил нанесъл. Хайде, това няма ли да ти свърши работа?

— Не, и именно тук е проблемът.

— Защо да е проблем?

— Защото ако е станало точно така, моят клиент е невинен.

— А това е лоша новина, защото…

— Защото той е вече от три години в затвора.

Моузес надигна содата.

— Можеше и да е още по-лошо.

— Вярно — съгласи се Харди. — Но също така можеше и да е по-добре.

— Но защо обвинението не се е занимавало с това? — Попита Франи между две хапки от калмарите. — Искам да кажа, очевидно те окончателно са решили, че твоят човек, Ивън, е виновен. Но все пак поне са можели да разпитат някои от членовете на семейството на жертвите. Не е ли логично? Дори само за да открият някаква информация за тях.

— Нещо повече от информация, Франи. Това са били двама убити. Само да решат, че Ивън е убиецът не е достатъчно. Би трябвало да искат да го докажат и може би да го изпратят на смърт.

Бяха седнали в „Пан и Вино“ на Юниън Стрийт, недалеч от офиса на Уошбърн. Тук най-сетне беше станало достатъчно хладно, за да решат да се хранят вътре. Бяха горе, до прозореца. Здрачът все още не се беше превърнал в мрак. Червената, дълга до раменете коса на Франи подчертаваше контрастно-зелените й очи, същият цвят, като блузата, която носеше. Този образ, въпреки дългото време, което бяха прекарали заедно, все още омагьосваше Харди.

Харди потопи късче топъл хляб в съдинката със зехтин, щипна малко сол от чинийката и поръси хапката.

— Но само защото нямаме черно на бяло написано, че някой от ФБР е говорил с тях не означава, че не се е случило. Уошбърн и аз си имаме теория за това.

— Каква е тя?

— ФБР са разпитвали онези хора и не са предали информацията си на полицията и Областния прокурор.

— Каква причина има да го направят?

— Ами, най-простият отговор е, че не са били длъжни. Друг отговор е просто, че не са искали. И накрая, любимата версия на Уошбърн и мен, че вероятно им е било наредено.

— Защо?

— Очевидно това не е въпрос за нас, простите смъртни.

Франи сдъвка мълчаливо и пийна „Шардоне“.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Ами, първото нещо вече го свърших. Докато идвах насам се обадих на Уайът… — Ставаше дума за Уайът Хънт, частния детектив на Харди. — … и му възложих да се опита да открие някой от многобройното семейство Халил, с когото ФБР са разговаряли. Хубавото е, че даже няма значение какво точно са казали. Ако ФБР са говорили с тях за убийствата и са сметнали за необходимо да не предават информацията на Областния прокурор, тогава наистина имаме проблем с разкритията по случая. — Харди остави виното си на масата. — Знаеш ли, Моузес смята, че Ивън може наистина да е невинен.