Джон Лескроарт - Предателство

Брако поклати глава.

— Само Джена, честно казано. През първите седмици след смъртта на майка си тя беше направо убита от скръб. Сега се опитва да го осъзнае, да затвори страницата по някакъв начин. Ако има дневник, някаква следа… — Сви рамене. — Както и да е. Не, всъщност не бързаме, но чувствам, че й дължа още едно оглеждане на нещата, щом е толкова важно за нея. То наистина е важно.

Харди седна назад и кръстоса крака.

— Да разбирам ли, че вие сте разследвали случая с майка й?

— Да.

— И сте съгласен с постановеното от следователя при смъртни случаи?

— До голяма степен.

— Видяхте ли нещо, разговаряхте ли с някого, нещо накара ли ви да мислите, че не е било самоубийство?

— Като цяло не. Имам предвид, че съпругът й е изчезнал няколко месеца преди това. Тя е планирала да ходи в Италия през лятото, но общото впечатление беше, че се е опитвала да загърби изчезването му, не за удоволствие. Повечето от приятелите й, а аз разговарях с повечето, я описаха като съкрушена и потисната.

— Какво мисли дъщеря й?

— Обичайното. Че майка й не би го направила. Че това не било в характера й. После посочва пътуването до Европа. Хана, майката, очевидно е била доста пестелива. Направо стисната според Джена. Никога не би си купила билети за Италия, които да остави неизползвани. Би изчакала и би се самоубила след това.

Харди си позволи една усмивка.

— Познавам такива хора. Макар че ми изглежда малко прекалено да отлагаш самоубийството си, за да получиш онова, за което си платил. И това ли е всичко? Причината на дъщерята да вярва, че не е било самоубийство?

— Първоначално и в основни линии, да.

Брако пийна кафе и се загледа през прозореца. Харди остана с впечатлението, че се опитва да реши дали да каже още нещо и си помисли дали да не му помогне.

— Много неща отхвърлихте. „Първоначално“. „В основни линии“. Вие самият имате ли някакви съмнения? Защо е всичкото ровене в тази история?

Устните на Брако се свиха, сякаш продължаваше да се бори с нещо.

— Използвала е тяхно въже, което е прехвърлила през греда в гаража, качила се по малка стълба и се е обесила.

— Но…

Забелязал, че чашата му е празна, Брако се наведе напред и я остави на масата върху чинийката. Сега погледна Харди право в очите.

— Тогава нищо от това не ме разтревожи. Пък и имах други три случая. Този стигна при следователя и след два дни беше приключен. Едва когато Джена ми се обади преди няколко дни, започнах отново да преглеждам нещата.

— И?

— Вратът й е бил счупен. — Той направи пауза и започна да изрежда: — Обикновен плъзгащ се възел, не клуп, височина трийсет и седем сантиметра и нещо.

— Смятате, че трябва да се е задушила?

— При повечето хора и при същите условия се случва тъкмо това.

— Но не винаги? Говорихте ли със Страут? — той беше съдебният лекар, който се занимаваше със случаите на самоубийства.

— Каза, че е виждал няколко, при които от падането и тежестта вратът се чупи.

— Ето, това е.

— Обаче никой толкова лек като нея. Няма и петдесет килограма.

Харди не отговори. Само по себе си бе доста интересно, но не и водещо до заключение.

— Освен това има нещо, за което Джена не се беше сетила първия път, но си спомни сега.

— Какво?

— Според майка й Чарли не бил изчезнал. Бил убит. — При някой в нейното положение това е нормална реакция. Да мисли че не я е изоставил, а й е бил отнет. Психологически разликата е огромна.

— Да, но Джена твърди, че майка й се била заела да открие кой го е убил и не би се самоубила по средата.

— Може би е стигнала до края и е разбрала, че в крайна сметка е изоставена.

— Същото казах и на Джена. Тя изобщо не беше съгласна. Ако майка й бе открила това, щяла да остави писмо на дъщеря си, за да знае поне тя истината.

Между двамата мъже се настани мълчание.

— Искате да кажете, че не е невъзможно някой да е убил госпожа Боуен.

— Не е нещо, което бих се опитал да твърдя пред Глицки. Не и онова, с което разполагам сега.

— Имате мотив?

— Може да не ви хареса.

— Опитайте.

— Някой — същият човек — е убил и съпруга. Хана е стигнала доста близо до откритието.

Харди поклати глава и потисна една усмивка.

— Истинска конспиративна история. Наистина, Глицки не би се хванал на нея.

— Затова искам да открия дневника. Той би бил нещо реално.

Харди си помисли, че даже и да съществува дневник, той не би бил нещо повече от пушек от дулото след изстрел. Крадешком погледна часовника си и реши, че е отделил достатъчно време на Брако и е бил добър слушател на една очарователна, но несъмнено нереална история. Брако не носеше халка и Харди нямаше изобщо да се изненада, ако дъщерята, Джена, се окажеше някое хубаво момиче. Колкото до него самия, трябваше да се връща на работа. Започна да се изправя.