Джон Лескроарт - Предателство

Харди най-сетне успя да сложи в уста малко от чудесното задушено и го поля с малко „Анкър Стийм“.

— Мисля си дали да не въведем отново вечерта за среща. Пак да я направим свещена.

— Намирам идеята за отлична. Може даже малко да полудуваме и да ги направим две в седмицата.

— Стига да искаш.

— Да сключим сделка.

Протегна ръка над масата и Харди я стисна.

Час по-късно Харди изкачи стъпалата към широкото, кръгло, покрито с мрамор фоайе, което служеше като приемна на адвокатската фирма Фрийман, Фаръл, Харди & Роук, в която бе управляващ партньор. Измарширува покрай високото до кръста махагоново бюро, отбелязващо територията на Фелис, секретарката на фирмата и подчинявайки се на вдигнатия й показалец, зачака докато тя провеждаше разговор с някой от вътрешните офиси.

Тя свърши и се обърна към него с характерната си сприхавост.

— Съобщих на инспектор Брако, че ще бъдеш тук в един часа. Беше ми казал, че ще бъдеш тук по това време.

— Знам, Фелис. Съжалявам. Изникна нещо.

— Да не би да ти се счупи и клетъчният телефон?

Харди придърпа сакото над калъфчето за телефона на колана си и каза:

— Хей, сега като го спомена, не си ли виждала някъде проклетия телефон? Търсих го навсякъде. Може да съм го захвърлил някъде в офиса. Или в колата. Обзалагам се, че съм го оставил да се зарежда в колата.

Тя поклати глава с ледено презрение.

— Той чака четирийсет минути.

— Сигурен съм, че е чакал. Остави ли телефонен номер? Мога да му позвъня.

— Разбира се, но исках да съм сигурна, че ще бъдеш тук.

— Така и трябва, Фелис.

— Да му позвъня ли сега? Може да не е стигнал далече. В края на краищата си тръгна само преди двайсет минути.

Харди помисли за секунда. Беше планувал да отиде до полуострова и да издебне кога Мери Патриша Уелан-Мийли ще има свободно време да поговорят за обжалването на Шолер, но ако Брако все още не беше далеч от офиса, вероятно срещата с него нямаше да е много дълга.

— Разбира се. Повикай го, ако не е далече.

Фелис започна да натиска бутоните. Харди бе стигнал до вратата на офиса си когато мобилният на колана му иззвъня. Той спря и погледна екранчето. Обаждането бе от централата на офиса. Раменете му се отпуснаха и той се завъртя, за да се срещне лице в лице с нея. Фелис, стиснала укорително устни, поклати глава.

— Забравил го в колата да се зарежда. А може и да не е там.

Туш!

— Сега ще се опитам да открия инспектор Брако.

Брако можеше да бъде рекламно лице от постер — доброто ченге на отдел „Убийства“. Висок един и седемдесет и пет, осемдесет и пет килограма мускули. Носеше ушито по поръчка спортно сако от камилска вълна, чифт кафяви панталони, светлобежова риза с обикновена кафява вратовръзка. Сивите очи под късо подстриганата сламена коса съживяваха квадратното, червендалесто, гладко избръснато лице.

Сега Брако пиеше прясно сварено кафе, настанил се удобно в кожения стол до един от прозорците, който гледаше към Сътър Стрийт. Беше в по-неофициалния от двата приемни къта, с които се отличаваше кабинетът на Харди — другият, официалният, беше вдъхващо страхопочитание място с персийски килим, столове от епохата на кралица Ана и масичка за кафе с крака във формата на лъвски лапи, застлана с покривчица. Всичко това заемаше почти изцяло пространството пред огромното бюро от черешово дърво.

Харди отиде до другия стол срещу Брако и седна. Започна с помирителен тон.

— Съжалявам, че е трябвало да чакате. Беше станало някакво объркване с графика ми.

Брако вдигна длан да върне извинението.

— Вие ми правите услуга като се съгласихте въобще да разговаряте с мен. Оценявам го.

— Няма проблем. Но обясних на Ейб, че едва ли това ще даде резултат.

— Каза ми. Каза също, че сте предложили някой от вашите хора да прегледа кашоните, но не очаквате дневникът на госпожа Боуен да е там.

— Само защото тя вероятно е продължавала да пише в него, предполагам, когато папките вече са били тук. Глицки спомена, че дори не се знае дали със сигурност е водила дневник.

— Не. Е, Джена — дъщерята на Боуен — е почти сигурна, че е имало дневник. Макар че тази сутрин прегледах основно къщата и не открих нищо.

Харди не знаеше къде в картината се вписва той, но не искаше да гони Брако след като го беше накарал да го чака толкова дълго преди това. Нека човекът да си изпие кафето.

— Ами, мога да кажа нещо за папките, които вече сме прегледали, но ако искате да ускорим нещата, ще наредя да ги преровят за два-три дни. Преди малко се върнах в офиса, иначе вече да съм изпратил някой да се заеме. Има ли причина да бързаме?