Джон Лескроарт - Предателство

— Разбира се.

— Разследвали ли сме Боуен като убийство, когато е изчезнал?

— Не.

— А това е защото…

— Бил смятан за изчезнал.

— Не за случай на убийство?

— Не за убийство, не, сър.

— Добре тогава. Исках само да уточним.

Брако сви рамене да прогони лошите си предчувствия.

— Чух. Както и да е, известно време ще се занимавам с това и мислех, че не е лошо да знаеш.

— Добре — Глицки се измъкна от бюрото и написа думата БОУЕН на дъската и срещу него името на Брако като разследващ инспектор. — Но, Даръл…

— Да, сър.

— Не се бави много с това.

През последните няколко години пораслите момчета на Глицки — Айзък, Джейкъб и Оръл — и пораслото момиче на Трея, Рейни, си бяха създали собствени диаспори на далечни места като Сиатъл, Милано, Вашингтон и не толкова далечния Сан Хосе, където живееше Оръл. Сега новото семейство с двамата малки живееше в същата стара къща-близнак на Лейк Стрийт.

Когато Глицки се прибра вкъщи — беше карал колата си сам, вместо да бъде возен от шофьор — той, Трея и петгодишната Рейчъл излязоха да повозят Зак с количката по алеята за пешеходци и колоездачи, която минаваше зад дома им покрай парка Президио. После в задния им двор, във все още топлата вечер, двете деца се полюляха на люлката, направена преди три години от Глицки, Дизмъс Харди и Винсънт, синът на Дизмъс. За вечеря имаше печено пиле без кожата, купено от магазина, пресен спанак, приготвен на пара и допълнително ястие с нудли за децата — откакто преди шест години Глицки бе изкарал инфаркт, Трея не слагаше на масата нищо, което съдържа холестерол.

До осем часа двете деца бяха заспали в стаята си нататък по коридора след кухнята. Ейб и Трея пиеха чай на канапенцето в малката дневна. Бяха пребоядисали стаята за раждането на Рейчъл и сега вместо изхабената тъмна атмосфера, имаше светъл дървен под с пъстри килимчета, жълти стени, мебели в мисионерски стил и капаци на прозорците като в плантация.

Мълчалив, почти до степен на онемяване, Глицки с готовност оставяше Трея да води разговора. Разказваше му как бе минал денят й, за машинациите в офиса на Областния прокурор, неговите вземания-давания с надзорния съвет, кмета и началника на полицията. Беше безкрайно забавно, понеже и двамата познаваха всички играчи, а самият град бе толкова очарователно и лудо място за живеене.

Днешната драма представяше шефа на Трея в ролята на въжеиграч между декрета на кмета, Кейти Уест, според който Сан Франциско се обявяваше за убежище на нелегалните имигранти и отговора на Главния прокурор на Съединените щати, който заплашваше да отреже всякакви субсидии за законодателството в града, ако тя попречеше на енергичните мерки на Министерството на правосъдието да арестува и депортира тези хора.

— Ще ми се да видя какво ще направи — коментира Глицки. — Ще арестува Кейти?

— Ако наистина направи нещо, а не само приказва.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Не знам. Говори за това — Трея се засмя с нисък контраалт. — Казва, че не са само голи приказки.

— Колко смело.

— Твърде. Но човек никога не знае. Може наистина да направи нещо.

— А Кларънс какво смята да предприеме?

Трея отново се засмя. Понякога Глицки си мислеше, че именно талантът й да се смее го бе привлякъл най-силно към нея. След смъртта на първата му съпруга Фло, той дълго време си беше мислил, че никога няма да може да се смее отново.

— Кларънс има осем адвокатски позиции, финансирани с федерални пари, но останалата част от бюджета му идва от града. Ще изчака.

— Бива те в чакането — рече Глицки.

— Няма по-добър — тя сложи ръка върху бедрото му. — Но ето че все аз говоря ли говоря. Ти изглеждаш — да не те плаша — не много по-оптимистично настроен от преди.

Глицки повдигна рамене.

— Просто свиквам с новия порядък. Възможно е даже да съм имал един почти продуктивен разговор с Даръл Брако днес.

— Харесвам Даръл. Защо „почти продуктивен“?

Сръбна от чая си и я изгледа косо.

— Може би му спестих няколко часа празно бъхтене.

— Добре, отприщвай бента — стисна крака му тя. — Може би ще ми кажеш за какво сте говорили с Даръл. Ако искаш да говориш, разбира се. Не си длъжен. Не те притискам.

Този път той наистина се усмихна.

— Има намерение да затъне в преглеждане на работните файлове на един адвокат, който изчезнал миналото лято, защото някакво нещастно момиче си мисли, че може би не е избягал и в крайна сметка не е напуснал нея и майка й. Смята, че е бил убит.