Джон Лескроарт - Предателство

Вече бе прекарал месец на тази служба и извън някои въпроси, свързани с персонала, които бяха и продължаваха да са доста тревожни, за своя изненада установи, че му липсва големия официален офис с лавиците с книги, плакетите и украшенията по стените, кожените фотьойли за важни посетители, приемната, която пречеше на всеки преминаващ да се отбие, за да побъбри. Офисът на Заместник началника беше офис на важен човек и докато го беше заемал Глицки често се бе чувствал сякаш мястото му не е там. Сега, като началник на „Убийства“ той все още имаше важна работа, но тя беше почти невидима. Възможно ли е, чудеше, да е свикнал да бъде в центъра на общественото внимание, мнението му да е важно за другите, шефът и даже кметът да се консултират с него по съществени въпроси?

Непрекъснато си повтаряше, че е в период на пренастройка към новата среда, и това е всичко. Промяната сама по себе си никога не беше лесна. Но два или три пъти у него се бе прокрадвала мисълта, че може би е направил поредната грешка в една история на лоши избори, свързани с кариерата му.

Ала нямаше как да избяга от това. Новите помещения бяха различни и те правеха цялата работа, някога толкова позната, да изглежда различна. Първо, офисът му бе физически отделен от стаята на инспекторите. Когато отрядът се помещаваше на четвъртия етаж, вътрешните прозорци в стаята на лейтенантите гледаха към претъпканата стая с бюрата на редовите полицаи. Тук нямаше вътрешни прозорци, но даже и да ги имаше, той нямаше да може да вижда инспекторите, понеже между него и тях бе стаята с компютрите. Инспекторите идваха и си отиваха и Глицки можеше въобще да не разбере, че са били тук.

Хубавото беше, че с изключение на спешните случаи, работното му време бе станало доста редовно. Като заместник-началник той бе смятал за свое задължение да бъде пример на точност, дисциплина и ентусиазъм, затова внимаваше винаги да е на работа в 7:30. От друга страна служебните съвещания, пресконференциите и появяванията пред публика го задържаха извън дома до 9:00 или по-късно вечерта. С уикендите също не можеше да разполага напълно. Да си заместник-началник не беше работа, това беше начин на живот.

И Глицки се намираше на кръстопът — всъщност в неразрешим проблем — дали искаше да прекара живота си с Трея и двете им малки деца, Рейчъл и Закари. През последните две години след раждането на Зак бяха живели някак в напрежение. Трея работеше като секретарка на Областния прокурор Кларънс Джакман. Сядаше зад бюрото си в девет и си тръгваше в пет. Имаше седмици през времето, когато Глицки беше заместник-началник, в които двамата успяваха да поговорят само в онази сграда, Съдебната палата.

Сега, след като се увери, че бюрото му е подредено, Глицки се готвеше да сложи край на работния ден. Излезе от кабинета и затвори вратата зад гърба си. На минаване през компютърната зала надникна към стаята на инспекторите и видя, че цели осем от четиринайсетте инспектори на отдела бяха там. Това беше необикновено, тъй като повечето време тези хора бяха някъде навън да разпитват свидетели, да правят огледи на някое местопрестъпление, да работят по случаи и уговарят подробности с помощниците на главния прокурор около предаването на дела.

Даръл Брако погледна и вдигна ръка за поздрав — поне един от хората очевидно приемаше новото статукво. Вибрацията от присъствието на Глицки мина през стаята и останалите инспектори вдигнаха глави. Получи кимвания от няколко стари инспектори, които веднага се върнаха към работата или кафето си, и беше напълно игнориран от двама други.

Така стояха нещата, откакто се беше върнал тук. Хората не разбираха повторното му назначение в „Убийства“, чудейки се вероятно дали не е нещо като шпионин, спуснат от началството да рови из отдела и да им се меси в работата.

Глицки се надяваше, че това просто е ефектът на промяната върху неговите подчинени и той също ще отмине. Но междувременно не се чувстваше никак добре. Отиде до бюрото на Брако и възприе неутрален тон.

— Излизам, Даръл. Има ли нещо, за което трябва да знам, преди да си тръгна?…

Брако помисли малко, после поклати глава.

— Нищо ново лейтенант. Период на застой, предполагам.

— Дано да е така. — Глицки бързо огледа стаята. Не искаше да изглежда, че шпионира някого. Всъщност не проверяваше никого, но това не означаваше, че хората не си мислеха, че го прави. — До утре, Даръл.

— Да, сър, лека вечер — Глицки се бе завъртял и направил две крачки, когато Даръл се обади пак. — Чакай малко, Ейб. Току-що си спомних. Има едно нещо, което вероятно би искал да сложиш обратно на дъската при теб.