Джон Лескроарт - Предателство

— Например какво?

— Например собствените ти показания на процеса. Ти ли взе това решение или Уошбърн?

— Не си спомням точно. Мисля, че заедно го решихме.

— Не разбирам защо когато си бил на свидетелското място не си се възползвал от възможността да кажеш на съдебните заседатели, че не си убил Нолан. Ако не си го убил.

Дращенето спря. Ивън втренчи поглед в Харди.

— Може би съм го направил.

— Добре. Това би могло да е добра причина. Направи ли го?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Затова съм тук.

— За Уошбърн нямаше значение. Дали наистина съм го направил, имам предвид. Казваше, че нямало значение.

— Ето, така се върти света. На мен наистина ми пука дали си го убил или не. Уби ли го?

— Не знам.

Вторият офис, откъдето Арън Уошбърн упражняваше право, се намираше на долния етаж на сграда във викториански стил на Юниън Стрийт в Сан Франциско. Това по-скоро беше лично убежище, отколкото делови офис. Всички в Редууд Сити познаваха Уошбърн. Освен че играеше ролята на управляващ партньор в собствената си фирма, той бе и постоянно присъствие в тютюнопродавница Бродуей и понякога постоянната фамилиарност, налагаща огромна концентрация на енергия идваше на стария човек в повече. В Сан Франциско държеше секретарка, която идваше да работи по десет часа седмично. Основното и задължение беше да полива цветята. Имаше много цветя.

Любимото му място в този апартамент се намираше най-отзад. Осмоъгълна стая, три метра и шейсет в диаметър, с прозорци на четири от стените и лавици, натъпкани с развлекателна литература — никакви юридически учебници — на другите четири. Една удобна и интимна стая. Беше побрала бюро с извит сгъваем капак и стол с облегалка от летви, две тапицирани диванчета, канапенце за двама, широка квадратна масичка за кафе от евтино дърво и две кресла. Мебелите бяха разположени върху бежов персийски килим, за който преди пет години беше платил дванайсет хиляди долара.

— Невероятна стая — каза Дизмъс Харди, който го следваше и за миг спря, за да я огледа. — Бих живял в такава.

— Признавам, има нещо от фън шуй в нея. Обичам това кътче. Разполагайте се, където искате.

Уошбърн се отпусна на средата на едно от диванчетата и огледа Харди преценяващо.

— Чувал съм името ви няколко пъти през последните години, господин Харди, но сега като ви гледам, не сме ли се срещали преди?

Харди седна на едно от креслата.

— Да, сър. Наричайте ме Диз. Преди пет години в Редууд Сити. Свързахте ме с една ваша бивша клиентка, която в крайна сметка спаси живота на един от съдружниците ми.

— В буквалния смисъл?

— Е. става дума за информацията, която получих от нея. Разреших един случай с убийство за десет минути, преди онзи тип да успее да го направи отново.

Уошбърн изглеждаше едновременно изненадан и доволен.

— Трябва да кажа, че подобни истории наистина са рядкост. Действително разрешен случай на убийство. От моята страна на барикадата това никога не се случва.

— Е, станало е веднъж. Може би трябваше тогава да се обадя и да ви разкажа.

— Ето, сега ми разказваш. Хубаво е човек да научи за случай, който е завършил добре. Аз не ти ли удържах нещо за това, че те изпратих при бившата си клиентка?

— Не.

Уошбърн плесна с ръце.

— Ето на, доброто дело никога не остава ненаказано.

— Знам — отвърна Харди. — Затова ги избягвам при всяка удобна възможност.

— И все пак ми оказваш честта да дойдеш да ме видиш.

— Това не е добро дело. Трябва да поговорим и имаше две възможности — или в моя офис, или тук. Използвах възможността да изляза навън по средата на деня.

— Независимо от това оценявам отстъпчивостта ти. — След това така внезапно, сякаш бе завъртял ключ, Уошбърн мина на делова вълна. Наведе се силно напред, почти до самия ръб на диванчето, сложи лакти върху коленете си и сплете ръце. — Спомена че става дума за Ивън Шолер.

— Да. Ще обжалвам.

— А, значи ти си онзи, който идва след края на битката, за да застреля ранените.

— Надявам се да не е така. Прегледах записите. От онова, което видях дотук, не съм склонен да се хвана за некомпетентност на защитата.

— Много великодушно. Въпреки че, честно казано, този процес не беше един от върховите ми моменти. Но какво може да направи човек, когато клиентът му не иска да се признае за виновен? Знам, че можех да се преборя за непредумишлено убийство и щеше да излезе от затвора преди да навърши четирийсет. Сега… — Той поклати глава. — Все пак, като чух че става дума за Шолер си помислих, че идваш тук като жест на любезност, за да ми кажеш, че съм прецакал работата и ще обжалваш на това основание.