Джон Лескроарт - Предателство

Нетърпеливият нахалник зад него изсвири пак. По дяволите, вече беше вир-вода; идеше му да скочи и да сграбчи копелето, да го измъкне от колата му, да му тресне един и да го завре в преливащата от кафява вода канавка край пътя.

Вместо това зажумя срещу пазача, разтвори шофьорската си книжка и се напъна да заглуши дъжда.

— Дизмъс Харди. Тук съм на посещение при един от вашите затворници, Ивън Шолер.

Пазачът, който бе почти невидим в дъжда, също извика от полузатворената кабина.

— Не мога да видя достатъчно добре документа ви, сър. Съжалявам.

Кипящ, Харди извади ръка навън. Зачака. Имаше време да реши, че ако колата отзад изсвиреше още веднъж, наистина щеше да отиде и да пребие копелето, но точно тогава портфейлът му беше върнат и чу едно бодро:

— Благодаря ви, сър. Напред и вдясно след втория портал.

Едновременно вдигна стъклото и пусна съединителя.

Когато преди няколко часа излизаше от града, небето бе светлосиво, и даже не ръмеше. Затова не носеше нито чадър, нито шлифер.

Намери място на паркинга, изключи двигателя и зачака дъждът да поотслабне. И малко да се успокои. Който и да беше онзи зад него — може би някой доставчик — не се появи след това на паркинга. Толкова по-добре за него.

Самообладанието беше важно нещо. Дори преди да завали, физическата му реакция на посещението в затвора го бе сварила неподготвен. Отдавна не беше имал клиент затворник и му липсваше практиката. Продължаваше да изпитва недостиг на въздух, дланите му се потяха и една необичайна празнота бе отворила дупка малко под ребрата. Затвори очи, облегна назад глава и вдиша дълбоко през устата. След това издиша много бавно. Направи го отново. И отново.

Когато спряха и последните барабанни удари, отвори очи. Сега изведнъж бе останало само леко рамене. Възползва се от момента, отвори вратата и стъпи на асфалта.

Харди беше виждал снимки на Ивън Шолер във вестниците, няколко пъти за миг го бе зървал по телевизията в новините, когато течеше процесът. Смяташе, че ще го познае от пръв поглед. Но когато надзирателят отвори вратата на изключително тясната стаичка и въведе затворника, Харди го погледна бързо и установи, че това не е същият човек. Надзирателят сигурно се беше объркал, този окован човек най-вероятно трябваше да се срещне с адвоката си в друга стая.

Най-малкото, Ивън беше по-млад, само на трийсет и една; този тук изглеждаше поне на четирийсет. После, на снимките и по телевизията Ивън изглеждаше далеч по-симпатичен, с по-волева брадичка, по-светла коса, по-здрав цвят на лицето, по-тесен в кръста и по-широк в раменете. Този мъж тук беше масивен, небрежно облечен, излъчваше физическа заплаха. На лицето му стоеше изражение на привидна незаинтересуваност, от което тънката уста изглеждаше зла, дори жестока. На пръв поглед този тип приличаше на истински убиец.

Но надзирателят провери листчето в ръката си и каза:

— Дизмъс Харди? — кимване. — Ето го вашият нещастник.

Ивън прие обидата без да реагира. Стоеше мирно, но позата му беше отпусната, видимо незаинтригуван какво щеше да се случи след малко. Огледа Харди нагоре надолу, сякаш беше парче говеждо, окачено на касапската кука.

— Можете да му свалите белезниците — каза Харди.

По очевидни причини затворническите надзиратели не носеха пистолети, така че при всяка среща на четири очи като тази белезниците бяха задължителни. Харди познаваше няколко адвокати, които посещаваха клиентите си тук и нямаха нищо против да ги оставят оковани. Окованият затворник е контролируем затворник, а с много от тях трябваше да се внимава.

Надзирателят се поколеба за малко, после вдигна рамене.

— Както искате.

С отработени движения отключи белезниците от веригата, която беше прекарана през гайките около кръста на Ивън. Металните пръстени се люшнаха от двете му страни, увиснали за веригата.

Сега когато ръцете му бяха свободни Ивън потърка китки.

Стаичката беше широка метър и двайсет и дълга около два метра и десет. Тежко, солидно, тъмносиво метално бюро се мъдреше отдясно пред Харди и преграждаше две трети от пространството; би могло да послужи като бариера в случай на неочаквано нападение. От двете му страни бяха поставени сгъваеми столове. От страната на Харди зад гърба му имаше врата с армирано стъкло; същата врата виждаше и отсреща. Пазачът, който го беше пуснал вътре го бе предупредил да стои от своята страна на бюрото, „просто за всеки случай“. Също така му бе посочил малък бутон ниско в стената от неговата страна, който можеше да натисне в случай на нужда.