Джон Лескроарт - Предателство

Надзирателят, който доведе Ивън каза, че ще бъде отвън през цялото време и след като затвори вратата зад себе си, остана там.

— Не искаш ли да седнеш? — попита Харди.

Ивън благодари и седна. Сложи ръцете си върху масата с поглед все още минаващ през Харди, но изведнъж се фокусира.

— Имаш ли цигари?

— Съжалявам, не пуша.

— И аз не пушех. Голям майтап.

— Кое?

— Това да не пушиш. Да внимаваш какво ядеш. Да поддържаш форма. Всичките тези неща отвън. Накрая свършваш тук.

Може би почувства, че е издал твърде много от себе си. Като ченге или войник, или затворник Ивън бе станал много добър в дистанцирания поглед и сега веднага се върна към него. След минута, вече влязъл вътре в себе си, той обърна вниманието си към Харди.

— А ти кой си?

— Дизмъс Харди, твоят нов адвокат.

— Не ме разбирай погрешно, но май ти трябваше доста време, за да го направиш.

— Ами, да, имаше малко усложнения.

Пауза.

— Какво ти беше малкото име?

— Дизмъс. Добрият крадец. На връх Калвари, до Исус.

Ивън поклати глава.

— Не го познавам. Дизмъс, имам предвид. За Исус съм чувал.

Харди го погледна в лицето. Ако това беше хумор, той бе наистина изтънчен, което нямаше да е зле. Но не можеше да каже със сигурност. Все пак установи, че отблизо онова първоначално впечатление за възрастта му изчезна — човекът изглеждаше на толкова, на колкото беше, трийсет и една. Трудни години.

— Какво стана с Чарли Боуен? — попита Ивън.

— Изчезнал миналото лято. Що се отнася до съда, все едно е умрял. Моята фирма наследи неговите дела, включително и твоето. Предадоха ми ги преди около четири месеца.

— Бавен си в четенето, а?

Погледът на Харди отново се спря върху клиента му. Този човек използваше думите ефикасно, с къси крошета скрити в тях. Първо вълна от хумор, после пробождане. Много неща, скрити зад неразгадаемите зеници. Харди си помисли, че упрекът е заслужен — четирите месеца, докато вземаше решение дали лично да поеме обжалването или не, вероятно не бяха като четирите месеца, прекарани от Ивън в затвора.

Но сега Харди стоеше тук, а това беше най-важното. Процесът срещу Ивън бе завършил преди две години. Чарли Боуен очевидно бе стигнал твърде далече с обжалването през четиринайсетте месеца, през които бе работил върху него. След изчезването на Боуен никой не бе придвижил нищо напред. Четирите месеца, докато Харди вземаше решението си, бяха най-малкият проблем на Ивън.

Затова Харди пренебрегна въпроса. Сега това нямаше значение. Бутна стола си назад и кръстоса крака. Започна със съвсем обикновен тон.

— Някога и аз бях ченге. Преди това бях морски пехотинец и известно време обикалях Виетнам. Да ти звучи познато?

— Записал си се в армията?

— Бях морски пехотинец — повтори Харди. — Морските пехотинци не ги набират.

— На колко години беше.

— Двайсет.

— Да, и аз бях на двайсет в колежа, когато се записах в гвардията.

— Това е било преди телефон деветстотин и единайсет?

— Преди всичко друго — отвърна Ивън. — В един друг свят. В онова време гвардията изглеждаше лесен начин за правене на пари. Добър начин да си в добра форма. Кой е можел да знае?

— След училище веднага ли отиде в Академията?

— Горе-долу. Може би два месеца след това. Наливах се с бира и не правех нищо — това омръзва.

— Не знам. Аз го правих десет години. Умря едно от децата ми.

Харди не търсеше съчувствие. Искаше Ивън да знае малко за него и защо лично бе поел случая му. Историята на младия мъж бе засегнала някаква струна в него. Животът на Ивън очевидно бе свършил, а той все още беше седем години по-млад от Харди, когато се бе събудил от алкохолния ступор след смъртта на първия му син, Майкъл. Започнал от нищото на трийсет и осем, Харди бе възродил себе си и живота си по един напълно непредсказуем начин — успех, съпруга, деца, даже щастие. Така че знаеше, че не е невъзможно. Едва ли човек би се обзаложил на това, но все пак възможността съществуваше. Може би този хлапак — бивше ченге и бивш войник като Харди — щеше да получи втори шанс.

— Колко време обикаля участъка, преди да те мобилизират отново?

— Три години приблизително. Няма ли го в папката?

— Каква връзка има с делото?

Може би несъзнателно Ивън започна да драска с десния си показалец по повърхността на бюрото.

— Не виждам каква.

— Затова не го пише. Поне не сред бумагите на Боуен.

— А тези на Арън Уошбърн?

— Може да го има. Още не съм разговарял с него. Исках първо да се срещна с теб. Да чуя какво имаш ти да ми казваш.