Джон Лескроарт - Предателство

— Не.

— Тогава какво ще опиташ? ПТСР?

Харди кимна.

— Съдията не е трябвало да го забранява. Обзалагам се, че съдиите от Девети Апелативен ще се задавят, щом разберат. Шолер е имал истинско увреждане, за което журито не е могло да научи? Наистина го е имал, нали?

— Да. Имахме експерти. Диагнозата беше категорична.

— Шегуваш ли се? И съдията не го е допуснал? Как може да е недопустимо и без връзка със случая?

— Наистина как?

И двамата разбира се познаваха либералния уклон на Девети Апелативен съд. Той бе издал безброй решения за допускане на смекчаващи вината обстоятелства в случаи с убийство — например лошо детство, липса на родителски грижи, излагане на гледки на насилие по телевизията. Ако фактът, че ПТСР не е било допуснато не привлече вниманието им, Харди беше готов да изяде разрешителното си за упражняване на професията.

— Е, да продължавам ли? — Харди вдигна ръце с длани нагоре.

— Не към мен — каза Уошбърн. — Действително мисля, че ПТСР е най-добрия ход, макар че в случая може да говори егото ми. Стотици пъти съм се упреквал за някои решения, които съм вземал за това дело. Ако аз внасях апел, щях да се обоснова с некомпетентност на защитата.

— Какво по-различно си могъл да направиш?

— Най-вече щях да се боря по-упорито с Ивън да приеме признаването на вина. — Уошбърн загледа някаква точка във въздуха помежду им. — Може би щях да поработя още по случая Халил, макар че един господ знае дали щеше да излезе нещо от това. Похарчих петдесет хиляди за частен детектив, който не откри нищо макар и малко полезно. После — това ми е направо любимото — стигнах до средата на медицинските показания, преди да осъзная, че те всъщност помагат на обвинението. Но както казах, основното щеше да е признанието.

— Но той не е искал да го приеме?

— Категорично не. Не си спомняше да го е направил и не искаше да каже, че е извършил убийство. Точка.

Харди поклати глава.

— Каква глупост.

Уошбърн сви рамене.

— Може би. Вероятно си мисли, че не го е извършил.

— А ти какво мислиш?

Възрастният мъж махна с ръка.

— Никога не си задавам този въпрос.

Опитвайки се да разведри разговора, Харди изобрази нещо като усмивка.

— Даже и за забавление?

— Никога, нито как, в никой случай.

— Не понасям хора, които не си казват мнението.

— И аз. — Уошбърн се облегна назад. — Бедното нещастно момче. Говори ли вече с него?

Харди кимна.

— Ходих при него миналата седмица. — Пауза. — Мисля, че сега би приел да признае вината си.

— Да, обзалагам се, че би приел. — Уошбърн вече бе отделил двайсет минути от времето си на Харди, което бе равностойно на двеста долара, макар че нямаше да му вземе пари за това посещение. Все пак, времето беше пари и ако двамата нямаха общ бизнес, Уошбърн нямаше да може да продължи със своя, докато Харди не си отиде. — И така, как мога да ти помогна?

— Надявах се да мога да наема ума ти за малко.

— Колко малко?

— Шест до осем часа през следващия месец.

Уошбърн отново се наведе напред.

— Като за колега таксата ми е двеста на час.

— Звучи разумно — каза Харди. — Не знам с какво време разполагаш в този момент и не бих искал да се натрапвам…

Уошбърн вдигна ръка и погледна вградения в шкаф часовник, който стоеше на стража между прозореца и лавиците. Беше четири без четвърт.

— До пет съм свободен. Чувствай се като у дома си. Можем да започваме.

Един месец след връщането на старата си работа и за втори път оглавил отдел „Убийства“ в Сан Франциско, лейтенант Ейб Глицки премина сам фоайето на петия етаж и влезе в малката стаичка — разделена на две с плот — която служеше като приемна за техния отдел. Беше пет и двайсет и двамата чиновници работещи там си бяха тръгнали. Глицки в началото не одобряваше идеята за почасови служители, които идваха и се прибираха после по домовете си, но вече започваше да свиква. Докато беше заместник-началник на инспекторите през последните няколко години, той винаги бе намирал за странен факта, че даже чиновническата работа има толкова силен физически аспект — отиваш рано и стоиш, докато шефът ти не си тръгне, защото ако не го направиш, някой друг може да се сближи с него и след време можеш да не пораснеш в йерархията заедно с него. Или нея, естествено.

След още няколко крачки бе в офиса си — малка стаичка, претъпкана с шкафове с папки и голямо равно бюро. Прозорците бяха доста високо на стената отдясно, достатъчно, за да пропускат естествената дневна светлина, но не и за да има гледка към Браянт Стрийт отдолу. Глицки заобиколи бюрото и вдигна глава към дъската, на която стояха отбелязани убийствата, по които се работеше. Девет бяха от днешния ден, което бе средно, имаше и престъпления от миналия месец, по които инспекторите все още работеха. Настани се в стола си и се облегна назад, чудейки се за пореден път дали молбата му, равна на доброволно понижение, не беше грешка.