Джон Лескроарт - Предателство

Ставаше дума за дъската в офиса на Глицки, на която стояха окачени убийствата, по които се работеше. Обикновено когато оттам сваляха някое име, то никога не се връщаше, понеже или заподозреният биваше арестуван, или следата бе твърде изстинала, за да губят инспекторите времето си с нея, или защото единственият свидетел е бил отровен, или още някоя от хилядите причини да не се работи повече по случая.

— Обратно на дъската?

— Да, един от моите стари случаи. Боуен. Беше прекратен още предишния път, когато работеше тук. Можем да се позанимаваме с него утре сутринта. Ето, ще си запиша, за да не забравя.

— Какво ще кажеш направо да се върна и да го запиша на дъската?

Брако смутено кимна и се изправи.

— Става и така. Просто не исках да те връщам като си си тръгнал вече.

— Колко може да ми отнеме? Б-о-у-е-н, нали? Пет букви. Няма да ми отнеме повече от няколко минути. — Той вече стигна до вратата и завъртя ключа. — Какъв е случаят?

— Хана Боуен. За последно случаят е определен като самоубийство чрез обесване.

Глицки спря и се обърна да погледне инспектора.

— Какво, да не би да се е разобесила?

— Обещах на дъщеря й отново да огледам всичко. Тя изглежда не иска да го приеме. Че майка й се е самоубила, имам предвид.

— Добре, но все пак следователят е постановил самоубийство. Как ще помогнеш на дъщерята?

— Знам, че е изстрел напосоки, Ейб, но момичето е направо съсипано. Знаеш за всичките инструктажи, които получаваме — да сме чувствителни към болката на жертвите и разни такива. Предполагам един преглед няма да навреди, а може да й помогне.

— Разкажи ми малко по-подробно.

— Ами, очевидно майката си е водила дневник. Или дъщерята — казва се Джена — Джена смята, че майка й си е водила дневник и ме помоли да се опитам да го намеря.

— И какво ще правиш с него?

— Ще видя дали има причина да се мисли, че смъртта на майка й може да е в резултат на убийство.

Глицки се надигна и седна върху бюрото си.

— Това ли разследвахте първоначално?

— Да.

— Тогава нещо насочваше ли към убийство? Кога беше то?

— Може би в началото на февруари, но не, всъщност не. Само това дето Джена не можеше да приеме, че майка й би го направила.

— Е, бог ми е свидетел, не за първи път се сблъскваме с нещо подобно, Даръл. Не я обвинявам. Майка ти си заминава и най-нормалното е да не искаш да повярваш. Може да не ти се вярва, но това не означава, че не се е случило.

— Знам. Казах й, че ще погледна. Не съм обещавал нищо друго.

— За този дневник ли?

— Не знам, Ейб. Това може да не е всичко. Работих здравата по случая, когато го разследвахме. Имаше и други неща. Всъщност, едно нещо, което си заслужаваше да се провери, макар че тогава не установих нищо по въпроса.

— Какво е то?

— Бащата, Чарли. Изчезнал миналото лято. Предполагаше се, че съпругата се е обесила заради това.

— Как така изчезнал?

— Ами така, хоп! — и го няма. Никаква следа. Джена също намираше това за невъзможно да изчезне току-така. Смяташе, че може да е бил убит.

— От кого? Защо?

— Нямам представа.

— Много убедително, Даръл. Значи тя си мисли, че баща й е бил убит и това има връзка със самоубийството на майка й?

— Не е самоубийство. Не вярва, че се е самоубила. Смята, че това е второ убийство.

— Две убийства.

Глицки постоя две минути в размисъл.

Брако направи физиономия.

— Дъщерята е изгубила и двамата си родители в една и съща година. Ако се появи дневникът… — Вдигна рамене. — Кой знае? Може да открием нещо.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Предполагам, че първо ще се срещна с нея и ще прегледаме с какво разполагаме. После ще огледаме досиетата на баща й, което всъщност не направих първия път.

— Какви досиета?

— Работни досиета. Бил е адвокат. Може би е свързано с нещо, по което е работил.

— Кое да е свързано?

— Причината да бъде убит.

Глицки се почеса в ъгъла на устата. Брако винаги е бил ентусиазирано ченге, но първоначално беше повишен в отдел „Убийства“, защото баща му бе шофьор на предишния кмет и понякога липсата му на опит си проличаваше.

— Знаеш ли, Даръл, повечето мъже на средна възраст, които изчезват… Предполагам Чарли Боуен е бил на средна възраст?

— Петдесет.

— Ето, виждаш ли? Някои просто си тръгват. Не са убити.

— Така е. Знам, Ейб. Естествено.

— А съпругите на такива мъже, изоставени от съпрузите си да речем от трийсет години, може да изпаднат в депресия в следващите месеци. Дотам, че да поискат да сложат край на живота си.