Джон Лескроарт - Предателство

— Има ли причина да мисли така?

— Поне Даръл не знае за такава. Но най-тъжното е, че майка й се е самоубила преди два месеца и момичето просто не може да го приеме.

Трея замълча, после отпи от чая си.

— А хората разправят, че не си забавен. Как е възможно? — Тя се обърна към него. — Тази ли насърчителна и оптимистична история те накара да се чувстваш по-добре на новата работа?

— Не, разговорът ми с Даръл.

— Аха, ето какво било.

— Искам да кажа, трябва първо да повярваш, че Марли Боуен е бил убит, за което няма никакви доказателства, иначе защо изобщо ще търсиш там?

— Чарли Боуен — повтори Трея. — Откъде ми е познато това име?

— Той е бащата. Изчезналият човек.

— Адвокат? Познавах го, Ейб. Той е онзи адвокат, чиито дела наследи Диз.

— Нашият Диз?

— Нашият Диз. — Трея отново стисна крака му. — Може би Даръл трябва да говори с него.

На следващата сутрин, петък, 4-ти май, Глицки и Трея заедно отидоха с колата на работа. Благодарение на щедростта на Кларънс Джакман, Трея разполагаше със собствено място за паркиране зад затвора, което намираше може би за най-голямото предимство на работата си.

Днешният фронт на високо атмосферно налягане бе изчистил небето и прогонил напластяванията от морето към остров Фаралонес, така че слънцето даваше нетипична за сезона топлина. Макар да не се чувстваше и най-малък полъх, някаква щастлива природна случайност бе донесла силна ароматна вълна от главния цветарски пазар наблизо. Трея излезе от колата, погледна над предния капак към съпруга си и каза:

— Денят е прекалено хубав. Усещаш ли как мирише? Ако наистина бяхме свободни духове, днес нямаше да ходим на работа.

— Така ли? Какво щяхме да правим тогава?

— Каквото искаме. Щяхме да танцуваме, да пеем, да вземем парахода до Саусалито.

Глицки заобиколи пред колата и застана срещу нея, докато и двамата гледаха към съдебната палата.

— Ако бяхме свободни духове — каза той, — и двамата щяхме да бъдем уволнени. Значи имаме късмет, че не сме такива.

— Е, ти може и да не си — тя спря да крачи, спирайки и него по този начин, и силно помириса въздуха. — Но аз поне ще си открадна един миг да се порадвам на това.

— Все едно миришеш рози.

— Трябва да опиташ. Затвори си за малко очите и вдишай.

Глицки последва инструкциите, а после отвори очи.

— Да, рози — каза той. — А после всичко останало.

Когато Глицки отвори вратата на приемната на отдел „Убийства“, видя Дизмъс Харди. Беше облечен за работа в костюм и вратовръзка и гледаше часовника си.

— Закъсня две минути — каза Харди. — Какъв пример даваш на подчинените си?

— Трея ме задържа. Стояхме на паркинга да миришем цветята.

— И как бяха?

— Наистина чудесни. Някак цветни.

Глицки поздрави двамата чиновници зад бюрата и отвори вратата в преградата, която разделяше стаята, махайки на Харди да го последва. Докато отваряше вратата на кабинета си, попита:

— Имахме ли уговорена среща?

— Не.

— И аз така мисля.

— Но ти си ми звънял снощи. Обзалагам се, че не си забравил. Само че аз се прибрах прекалено късно, за да ти позвъня. Нещо за Чарли Боуен?

Харди взе един от столовете, опрени на задната стена и го издърпа да седне. Глицки се настани зад бюрото си.

— И това име те доведе рано сутринта?

— Всъщност, не е то. Имам изслушване в десет. — Харди преметна крак върху другия. — Сигурно ще ми кажеш, че са открили тялото му?

— Защо смяташ така?

— Да видим. Ти си в „Убийства“. Обаждаш ми се за човек, който е изчезнал преди десет месеца. Наречи ме луд, но предполагам, че изведнъж случаят се е превърнал в разследване на убийство.

— Не, не е това. Макар че е добро предположение.

— Благодаря. Искаш ли да направя второ?

— Може. А може и просто да ти кажа.

— Добре, давай.

Глицки му предаде всичко с десетина изречения и накрая Харди вече бе смръщил лице.

— Значи твоят Брако — какво всъщност иска да направи той?

— Да открие дневника.

— Който може и да не съществува.

— Точно така.

— И който може и да не съдържа нищо, свързано със смъртта на съпругата на Чарли?

Глицки вдигна рамене.

— Не беше моя идея, Диз. Просто Трея си помисли, че можеш да спестиш малко усилия на Брако.

— Бих го направил, ако можех. Но става дума за шейсет огромни кашона с папки, една трета от които вече обработихме и върнахме на клиентите.

— Да. Знам.

— Освен това — каза Харди, — времето не съответства. Ако съпругата е умряла през февруари, папките бяха в офиса ми в средата на декември. Няма как да е пуснала там дневника, даже и да е искала. Знаеш ли, все пак ще накарам някой от моите помощници да прегледа останалите кашони, но не бих хранил големи надежди.