Джон Лескроарт - Предателство

— Така казах и на Даръл.

— Това е — каза Харди и се изправи. — Какви големи мозъци сме. Чак не мога да повярвам.

Глицки вдигна телефона.

— Затвори вратата на излизане, ако обичаш.

Харди беше възприел навика на своя вече покоен наставник Дейвид Фрийман и винаги когато му се удадеше възможност, извървяваше пеш разстоянието от четири пресечки между офиса на Сътър Стрийт и Съдебната палата. Тази сутрин изслушването беше минало по-бързо от очакваното и той доста скоро стигна до Мишън Стрийт — не че се състезаваше за време. Там една добре облечена възрастна жена улови погледа му и леко се помести да застане на пътя му. Погледна го в очите, усмихна се и каза:

— Извинете.

— Да.

— Добре ли сте?

— Мисля, че да. — Но тя не изглеждаше добре и Харди изведнъж си помисли, че е още една луда в този град, пълен с луди хора.

— Тогава трябва да се усмихнете.

— Моля?

— Такъв хубав ден и такъв хубав мъж като вас — трябва да се усмихвате.

— Не се ли усмихвах?

— Не, мръщехте се. Сякаш бяхте понесли света на плещите си.

— Извинете — заекна той и се опита да промени изражението си. — Сега по-добре ли е?

— Много по-добре — каза жената. — Чакайте само и ще видите, че помага. Приятен ден.

Тя изчезна в тълпата, а Харди за известно време остана като закован на място. Улови изражението си във витрината на близкия магазин и видя, че усмивката, която бе наложил върху лицето си преди малко, бе напълно изчезнала. Излезе от потока пешеходци и влезе в сводестата арка на входа на стар магазин. Импулсивно издърпа клетъчния телефон, закачен на колана му и избра номера.

— Здрасти — каза.

— Здравей и на теб. Каква изненада. Всичко наред ли е?

— Добре. Всичко е добре. Просто се чудех какво ли правиш.

— Кога?

— Например сега.

Смехът на жена му звънна в слушалката.

— Например сега съм готова да се пъхна в колата и да отида някъде да изям една салата. Защо?

— Защото си помислих дали за разнообразие не би искала да хапнеш с мъжа си.

Харди изчака една кратка пауза.

— С удоволствие бих хапнала на обяд с мъжа си. Страхотна идея.

— Не си ли прекалено заета?

— Имам два часа и отгоре. Къде предлагаш да отидем?

Решиха да отидат в „Свърталището на Томи“, Харди с такси, а Франи с колата си, понеже се намираше по средата на пътя между офиса на Франи в Аргуело и този на Харди в центъра. Петнайсет минути след разговора по телефона вече седяха в едно от сепаретата. Пред Харди димеше задушено телешко и имаше бира, а Франи бе поръчала ястие с френски сос и диетична кола.

— Човек не идва в „Свърталището на Томи“, за да яде салата — отбеляза тя и хапна от домашно приготвената туршия. — Имам предвид, напълно е законно, но няма да е правилно.

— Не че не съм съгласен с теб, но ако искаш салата, можеше да…

— Хей — тя постави ръка върху неговата. — Вече сме тук и точно сега това е идеалното място. Едва ли може да има по-добро.

Харди се огледа и кимна.

— Да. Ти го каза. Идеално е.

Франи наклони глава настрани.

— Дизмъс, добре ли си?

— Ти си вторият човек, който ми задава този въпрос в разстояние на половин час, значи е очевидно, че не съм.

— Вторият? Кой беше първият?

Той й разказа за възрастната жена на ъгъла на Мишън.

— Искаш да кажеш, че сред всичките минувачи тя спря точно теб и ти каза да се усмихнеш?

— Точно така. Но първо ме попита дали съм добре. Изглеждал съм сякаш нося света на раменете си. Като си тръгна, си помислих, че наистина се чувствам горе-долу така. Не знам защо. Не бях съзнателно намръщен или сърдит. Денят е толкова хубав… — Той остави вилицата и погледна към нея. — Все пак направо ме блъсна в главата. Все едно получих послание свише.

— И какво ти каза то?

— Да ти се обадя.

— Радвам се, че го направи.

— И аз. — Вдигна отново вилицата, бръкна в задушеното и цяла минута го разбърква. — Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но мисля че имам проблем с това празно гнездо.

Тя остави сандвича си и отново улови ръката му.

— Да.

— Много ми беше писнало от факта, че те няма вкъщи когато се прибера, затова започнах да правя така, че да не съм вкъщи когато ти си там. Може би не го правя съзнателно, но мисля, че се получава тъкмо така. Това направо ме съсипва.

— Знам. И мен. — Тя вдигна салфетката към окото си и го избърса. — Не е толкова че ми липсват, знаеш ли. Искам да кажа, не искам повече да живеят с нас, бог ми е свидетел. Достатъчно бяха при нас. Просто не знам какво да правя със себе си, затова си запълвам времето с работа, а после се прибирам и тебе също те няма…