Джон Лескроарт - Предателство

— Полицай Шолер каза ли нещо друго, докато го транспортирахте към управлението?

— Само несмислени неща. Просто бръщолевеше.

— Ваша чест — сега Милс бе скочила наистина разгневена. — Моля за съвещание.

Очевидно страстите наоколо вече се бяха нажежили. Толсън мисли цели трийсет секунди преди да измърмори, да кимне с глава и да повика с ръка двамата адвокати на третото им съвещание за този следобед.

Когато дойдоха отпред, Толсън ги чакаше с насочен показалец като учител.

— Това постоянно заяждане започва да ми лази по нервите. Така не се води процес.

Но очите на Милс хвърлиха мълнии, докато отговаряше:

— Аз също бих предпочела да нямаме подобни проблеми, но поведението на господин Уошбърн е безотговорно! Вие Току-що приехте възражението ми за неясния говор, а сега свидетелят говори за същото, само малко замаскирано.

— По начин, който не дава повод за заключения относно душевното състояние на клиента ми, Ваша чест. Според мен именно това има предвид направеното възражение. Лейтенант Лохланд определено има право да нарече бръщолевенето „несмислени неща“.

Но Милс не беше готова да се предаде. Сдържано каза:

— Ваша чест, очевидно ако обвиняемият е говорил несвързано, по-ранните му думи нямат същата сила.

Уошбърн бе натрупал огромен опит в подобни ситуации. Изкушението беше да започнеш да отговаряш директно на опонента си, а това неизбежно разгневяваше съдиите. Затова без да сваля поглед от Толсън каза напевно и спокойно:

— Това разбира се до голяма степен е целта на моите въпроси, Ваша чест. Разграничението между един злополучен епитет и уличаващ в престъпление отговор на въпрос, макар и твърде дълбоко, за да бъде разбрано от моята опонентка, има огромно значение.

— Добре, достатъчно ви слушах и двамата. Ще позволя въпроса и отговора. Госпожице Уелан-Мийли, вие разбира се можете повторно да разпитате свидетеля. — Той отново насочи показалец към тях. — Днес няма да позволя повече такива обсъждания. Свидетелят вече е тук почти от един час и две трети от времето ние сме тук да спорим за четири-пет думи. Това трябва да се прекрати. Ако имате възражения, повдигайте ги по обичайния начин, а аз ще се произнеса, както намеря за добре. Но край на тези шикалкавения. Ясно ли е? И на двамата?

Уошбърн кимна сърдечно.

— Да, Ваша чест.

Милс стоеше като побита на мястото си, очевидно все още твърде ядосана, за да може да отговори. Толсън спря твърд поглед върху нея.

— Адвокат? Разбрахме ли се?

— Да, Ваша чест — най-после се изтръгна от устата й.

Лохланд все още беше на скамейката, току-що потвърдил, че в съботата на ареста Ивън е бил извор на несвързани и безсмислени приказки. На Уошбърн можеше да му се прости усещането, че нещата се развиват както иска той. След като мина покрай редицата съдебни заседатели със снимката при ареста, веществено доказателство номер едно на защитата, на която един напълно раздърпан Ивън гледаше безучастно в обектива и така потвърди обърканото му състояние в онзи момент, Уошбърн се обърна към Милс с най-кавалерския си маниер:

— Можете да разпитате повторно свидетеля.

Милс хвърли поглед към часовника, който показваше 4:45. Вероятно можеше да вмъкне един-два въпроса във връзка с това дали думите на Шолер „Точно така, по дяволите“ са прозвучали смислено или не на лейтенанта, но в крайна сметка реши, че това би послужило само да подчертае атаката на Уошбърн — че нищо казано от Шолер не е имало някакво значение. Дори онова „Точно така, по дяволите“, заради което бе положила такива огромни усилия. Именно това беше казал и у нея нямаше съмнения какво означава — то се равняваше на признание, че Шолер е убил Нолан и Уошбърн го знаеше отлично. Но как можеше да знае дали така щяха да го изтълкуват съдебните заседатели. Щеше да се наложи да се довери на здравия им разум.

Всичко, което искаше в момента бе този ден да остане зад гърба й. На другия ден я чакаха нови удари от страна на Уошбърн, но все пак козовете бяха нейни — Ивън Шолер беше виновен и съдебните заседатели щяха да го разберат. Вдигна поглед към съдията и едва потисна импулсивното желание да се усмихне, което бе се зародило в крайчетата на устните й. Погледна журито, Уошбърн и отново съдията.

— Нямам въпроси — каза.

Толсън спусна чукчето.

— Съдът се разпуска до 9:30 утре сутринта.

Противно на очакванията, Фред Спиноза съвсем не беше свидетел, враждебен към обвинението.