Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Винаги ми бе забавно да наблюдавам как Ейнджъл и Луис ядат ребърца, отчасти защото сякаш настъпваше размяна на ролите. Луис — висок, чернокож и облечен като манекен в магазин, внезапно решил да избяга и да си потърси по-хубаво място — нагъваше ребърцата си като човек, който се опасява, че всеки момент ще му вземат чинията, и затова трябва да изяде колкото може повече за колкото може по-кратко време. Ейнджъл, от друга страна, беше нисък и бял (или, както казваше самият той, „белезникав“), а дрехите му винаги изглеждаха така, все едно не само той, ами и други хора са спали, облечени с тях. Чоплеше храната си изключително изискано, както би правила малка птичка, ако можеше да стиска в ноктите си късо ребърце. Сърбаха бира. Аз отпивах от чаша червено вино.

— Червено вино — отбеляза Ейнджъл, — в ресторант за ребра. Знаеш ли, ние сме гей, обаче дори на нас няма да ни хрумне да пием червено вино в кръчма с ребра.

— В такъв случай, ако бях гей, явно щях да съм много по-изискан хомосексуалист от вас. Всъщност аз съм по-изискан от вас въпреки сексуалните си предпочитания.

— Няма ли да ядеш? — попита Луис и посочи с върха на едно почти оглозгано ребърце скромната купчинка кости в чинията ми.

— Не съм гладен — отвърнах. — Пък и като ви гледам вас, двамата, се замислям дали да не стана вегетарианец, или пък повече да не вкуся нито залък. Поне на публично място и с вас двамата.

— Че какво не ни е наред, мамка му? — Ейнджъл прозвуча смайващо оскърбено.

— Ти ядеш като бабичка, а той — все едно тъкмо са го измъкнали измежду мамутите от ледниковата епоха.

— Искаш да се храним с нож и вилица ли?

— А умеете ли да си служите с тях?

— Не ме предизвиквай, господин Изискан. Ножовете тук са остри.

Луис дояде и последното ребърце, изтри лице със салфетката си и се облегна с доволна въздишка. Ако сърцето му можеше да въздъхне облекчено, щеше да последва примера му.

— Радвам се, че днес съм си обул панталоните за вечеря — отбеляза той.

— И аз — обадих се. — Ако си беше обул обикновените панталони, някое от копчетата вече да е изхвърчало и да е извадило нечие око.

Той ме погледна с извити вежди и зачака.

— Извинявай — казах, — все още си слаб като момченце.

Ейнджъл даде знак на келнера да му донесе още една бира, преди да ме подкани:

— Е, ще ни разкажеш ли?

Но те вече знаеха основното. Бях изгубил разрешителното си на частен детектив от Мейн и адвокатката ми, Ейми Прайс, която продължаваше да се бори да ми го върнат, на всяка крачка се натъкваше на пречки от страна на полицията и по-конкретно от страна на някой си детектив Хансън. Доколкото Ейми бе в състояние да установи, заповедта за отнемане на разрешителното ми идвала от високо, а Хансън бил само посредник. Все още имахме възможност да обжалваме, но Ейми не беше сигурна, че има смисъл. Полицията бе окончателният арбитър по въпроса за разрешителните и всеки съд в щата най-вероятно щеше да се съобрази с нейното решение.

Отнеха ми и разрешителното за носене на оръжие, макар че точната причина за това все още не бе ясна нито на мен, нито на адвокатката ми. Първоначално ми наредиха да предам всички оръжия, които притежавам, заради предстоящото „разследване“, както смътно го нарекоха, и ми обясниха, че положението е само временно.

Бях предал оръжията, за които имах разрешително (и бях скрил другите, след като анонимен сигнал ме предупреди, че ченгетата ще довтасат със заповед за обиск), но после ми ги върнаха, когато се изясни, че заповедта за отнемането им не е напълно законна и най-вероятно е в нарушение на Втората поправка. Не толкова лесно оспоримо беше решението да ми отнемат правото да нося скрито оръжие в щата Мейн, основание за което беше фактът, че предишни мои действия ме представят като „нестабилен“ човек. Ейми се бе заела и с този въпрос, само че полицията беше непробиваема като тухлена стена. Наказваха ме и тепърва предстоеше да установим колко ще продължи наказанието.

В момента работех като управител на бар в „Голямата изчезнала мечка“ в Портланд — работата не беше лоша и обикновено ми отнемаше четири дни седмично, обаче не беше моето призвание. Изглежда, местните сили на реда не симпатизираха особено на професията ми. Не си спомнях как съм успял да си създам толкова много врагове, докато Ейми не си направи труда да ми разкаже, та малко ми се поизясни.

Странно, че не ми пукаше за случилото се чак толкова, колкото сигурно смятаха Хансън и шефовете му. Гордостта ми беше засегната и адвокатката ми се бореше за мен отчасти заради принципа и най-вече защото не исках Хансън и шефовете му да решат, че просто ще се катурна и ще умра, щом ми наредят. Обаче в известен смисъл бях доволен, че вече не мога да практикувам като частен детектив. Бях свободен, не ми тежеше задължението да помагам на другите. Заемех ли се с някой случай, дори неофициално, най-вероятно щях да се озова в затвора. Действията на полицията ми позволяваха да бъда себичен и да преследвам собствените си цели. Нужни ми бяха няколко месеца, за да реша да направя точно това.