Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Каквото и да си беше помислил старият Дюран по-рано през деня, не ми беше лесно да реша да задълбая в миналото си и да поставя под съмнение обстоятелствата около смъртта на баща си. Един човек, един зъл човек, който се представяше с името Кушиел, но известен повече като Колекционера, ми бе подшушнал, че сигурно не съм син на баща си, понеже кръвната ми група изключвала тази възможност. За известно време се опитвах да скрия онова, което ми бе казал, дори от себе си. Не исках да му вярвам. Смятам, че приех работата в бара отчасти като начин да избягам. Замених задълженията към клиентите си със задължения към Дейв Еванс, един от собствениците на „Мечката“, който ми предложи работата. Но времето минаваше, отново дойде зима и аз взех решение.

Защото Колекционера не лъжеше, не съвсем. Кръвните групи не съответстваха.

Веднага след Нова година започнах да задавам въпроси. Опитах се да се свържа с хората, познавали баща ми, и най-вече с полицаите, работили рамо до рамо с него. Някои бяха мъртви. Следите на други, малцина, се губеха след пенсионирането им, както се случва понякога с хората, отслужили дължимото време и изпълнени с желание единствено да си получат пенсията и да се махнат от всичко това. Знаех обаче имената на двамата, с които баща ми беше най-близък, ченгета от патрула, завършили академията заедно с него: Еди Грейс, с няколко години по-възрастен от татко, и Джими Галахър, някогашният партньор и най-близък негов приятел. Понякога майка ми с известна нежност наричаше баща ми и Джими „рождениците“, имайки предвид двата повода през годината, когато двамата нощуваха в града. Това бяха единствените две нощи, когато баща ми не се прибираше и се появяваше малко преди обяд на следващия ден, връщаше се тихичко, едва ли не извинително, доста поизморен, но без да залита или да повръща, и после спеше чак до вечерта. Мама никога не коментираше тези случаи. Позволяваше му това развлечение, а той нямаше много развлечения, или поне на мен така ми се струваше.

И Джими Галахър. За последен път го видях малко след погребението, когато се отби у дома, за да попита как сме двамата с мама, и тя му каза, че възнамерявала напусне Пърл Ривър и да се върне в Мейн. Мама ме изпрати да си лягам, но кое момче не би подслушвало от стълбите, за да научи онова, което крият от него. Ето какво чух да казва майка ми:

— Ти какво знаеше, Джими?

— За кое?

— За всичко — за момичето, за хората, които идваха. Ти какво знаеше?

— Знаех за момичето. А пък за онези…

Представих си го как свива рамене.

— Уил каза, че са същите.

Джими не отговори известно време, после каза:

— Не е възможно, знаеш го. Аз убих единия, а другият умря месеци преди това. Мъртвите не се връщат, не по този начин.

— Той ми го прошепна, Джими. — Мама едва сдържаше сълзите си. — Това бе едно от последните неща, които ми каза. Каза, че са били те.

— Беше изплашен, Елейн, боеше се за теб и за момчето.

— Но той ги е убил, Джими. Убил ги е, а те дори не са били въоръжени.

— Не знам защо…

— Аз знам — искал е да ги спре. Знаел е, че в края на краищата ще се върнат. Нямало е да им трябват пистолети, щели са да го направят с голи ръце, ако се наложи. Може би…

— Какво?

— Може би дори биха предпочели да го направят с голи ръце — завърши тя.

И се разплака. Чух Джими да се изправя и знаех, че я прегръща и успокоява.

— Никога няма да разберем със сигурност. Но ето какво знам — той те обичаше. Обичаше и двама ви и съжаляваше за всичко, с което те е наранил. Мисля, че цели шестнайсет години се стараеше да ти се реваншира, но така и не успя. Вината не е твоя, просто той сам не можеше да си прости. Не бе в състояние да го направи…

Майка ми се разрида по-силно, а аз се обърнах, върнах се в стаята си възможно най-тихо, взрях се в луната от прозореца на стаята си и надолу към „Франклин Авеню“ и към улиците, по които баща ми повече никога нямаше да мине.

Келнерът дойде да вдигне чиниите ни. Изглеждаше впечатлен от начина, по който Ейнджъл и Луис са видели сметката на храната си, и явно бе също толкова разочарован от мен. Поръчахме си кафе и наблюдавахме как заведението започва да се опразва.

— Можем ли да направим нещо? — попита Ейнджъл.

— Не, мисля, че това е моя работа.

Явно бе забелязал нещо да се върти в мислите ми и лицето ми да издава движението.

— Какво премълчаваш? — попита той.

— Онзи старец Дюран каза, че някакъв млад мъж — на трийсетина години според него, може би малко по-възрастен — се появил пред къщата преди няколко месеца. Душел наоколо. Дюран го попитал какво търси и той отвърнал, че „ловува“.