Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

— В Пърл Ривър? — учуди се Ейнджъл. — И какво лови, леприкони ли?

— Може и да няма нищо общо с теб — обади се Луис.

— Възможно е — съгласих се. — Обаче попитал Дюран дали знае какво се е случило в къщата.

— Търсач на силни усещания. Турист по следите на убийци. И преди си се натъквал на такива хора.

— Дюран каза, че се е почувствал неловко в присъствието на този човек, това е. Не можеше да посочи точно защо.

— В такъв случай не можеш да направиш много, освен ако онзи не се появи отново.

— Да, бе, някакъв тип на трийсетина години, който кара хората да се чувстват неловко. Няма как да не го забележи човек. Мамка му, дори половината играчи на „Мете“ отговарят на това описание.

Платихме и излязохме навън в нощта.

— Можеш да ни се обадиш по всяко време — увери ме Ейнджъл. — На твое разположение сме.

Спряха си такси и след като изчезнаха от поглед, се върнах в ресторанта. Седнах на бара и си поръчах още една чаша вино. Замислих се за ловеца и дали всъщност не преследваше мен.

Част от мен наистина искаше той да дойде.

„Голямата изчезнала мечка“ е заведение в Портланд. Намира се на „Форест Авеню“, далеч от основния туристически поток край старото пристанище и на мястото му някога е бил бар „До дъно“. Тук са свирели неголеми оркестри, групи, които или се изкачват по стълбицата, или слизат, или пък са в застой и единственото важно за тях е да свирят пред относително многобройна публика, за предпочитане такава, която няма да започне да ги замерва с бутилки, когато от хитовете минат към някое ново парче.

Сценичното осветление още си стоеше в ресторантската част на заведението и създаваше впечатлението, че клиентите или са прелюдия към главното действие, или са самото главно действие. Освен това половината от сградата преди е била пекарна и в единайсет и половина, когато барът изпълнявал последните поръчки, заведението се изпълвало с уханието на топъл хляб, което пък предизвиквало мъчителен глад у клиентите тъкмо след затварянето на кухнята.

Когато собствениците на бара се сменили през 1979 година, той станал известен под името „Мечка гризли“, докато верига пицарии от западния бряг не възразила и не променили името на „Голямата изчезнала мечка“, което и бездруго е по-приятно. Освен на веселата атмосфера и на факта, че тук до късно сервираха хубава храна, славата на заведението се дължеше на избора на бира: винаги имахме 56 вида наливна бира, понякога стигаха дори до 60. Макар че барът се намираше в тиха част на града недалеч от кампуса на университета на Южен Мейн, той се бе сдобил със завидна репутация през годините и дори през лятото, което преди беше слаб сезон, вътре беше претъпкано.

Освен местни „Мечката“ привличаше ценители на бирата, повечето от които мъже, при това на определена възраст. Те не създаваха неприятности, не прекаляваха с пиенето и обичаха да разговарят най-много за хмел, за бурета и за някакви слабо известни пивоварни, за които дори част от барманите не бяха чували. Понякога появата на жена можеше да ги откъсне от конкретната им тема за разговор, но жени колкото щеш, а кога друг път ще имаш случай да седнеш до човек, който е опитвал бирата от всяка пивоварна в Портланд, щата Орегон, обаче не знае нищичко за Портланд в Мейн!

Работех като барман в „Мечката“ малко повече от четири месеца. Нямах неотложна нужда от пари, но въпреки това ми се струваше смислено да си намеря някаква работа, докато Ейми Прайс се бори за мен. Трябваше да издържам дъщеря си, макар че майка й не ме притискаше за пари. Понякога дори се питах дали всъщност Рейчъл не би предпочела да не съм част от живота на Сам, макар че не ми каза и дума, която да ме наведе на този извод. Можех да посещавам Сам във Върмонт, когато пожелая, стига да предупредях Рейчъл предварително. Въпреки това понякога изпитвах внезапна нужда да видя Сам (а, честно казано, и Рейчъл, защото нещата помежду ни бяха останали недовършени) и просто тръгвах към Бърлингтън. Подобни посещения не бяха предизвикали търкания помежду ни — само по някой неодобрителен поглед от страна на бащата на Рейчъл, защото двете със Сам живееха в съседната къща до тази на родителите й.

Двамата с Рейчъл бяхме спали няколко пъти след раздялата си, но нито един от двама ни не повдигна въпроса за сдобряване. Според мен то не бе възможно, не и сега, което не ми пречеше да я обичам. Все пак положението не можеше да продължава вечно. Отчуждавахме се все повече и повече. Всичко беше приключило, но все още нито аз, нито тя бяхме изрекли най-страшните думи.