Джон Конъли: Жътварите

Понякога Луис сънува Пламтящия1 1 Персонаж метафора от сцена на жесток линч в Американския юг в „Белият път“ на Джон Конъли. — Бел.прев. . Сънят идва в дълбоката доба, когато шумовото кресчендо по улиците на огромния град затихва в приглушена нощна тоналност. Но невинаги е сигурно дали Луис наистина спи. Защото наред с Човека факла от спомена той реално възприема и спокойното дишане на мъжа в леглото до себе си, а обонянието му долавя познат, но и чужд мирис. Това е вонята на изгоряла, разпадаща се плът и цвърчаща на огън човешка мазнина. И ако е сън, то тогава той трябва да е някъде в онези мигове, които ни се губят в бледосивите часове, в паузите между реалния сън и пробуждането, когато светът около нас тепърва се формира.

Някога в миналото Пламтящия е притежавал и име. Само че Луис просто не е в състояние да го изрече. Струва му се, че то не може да изрази сложната човешка многозначност. Усеща го стеснено като звучене и ограничено по стойност — онази, която има за самия Луис. Затова дори и в себе си не го нарича Ерол или г-н Рич , нито дори г-н Ерол , както се е обръщал към него приживе. Сега той е повече от име, наистина много повече.

И все пак някога е имало господин Ерол Рич: едър, с напращели мускули здравеняк, с цвят на кожата като току-що преобърната от ралото влажна, плодородна земя. Луис е запомнил кротък и преди всичко търпелив човек, но под тази привидна мекота винаги тлее нещо, готово да лумне в буен пламък. Затова взрете ли се неочаквано в очите му, възможно е и да го съзрете, преди да е успял да го прикрие. То напомня за рядко интелигентен звяр, способен да съобразява как да остане извън обсега на пушките. Ловните пушки на белите ловци в Юга.

В Ерол Рич пламтеше яростен гняв срещу света и неговите порядки. Вярно, стараеше се да го потиска. Съзнаваше, че изпусне ли го, огънят на омразата може да помете всичко, да унищожи и него самия. Даваше си сметка още, че това чувство едва ли е чуждо и на повечето от неговите братя и сестри. Защото Ерол бе чернокож, попаднал в капана на белия човек и неговия свят с присъщите му ритуали и ритъм. Живееше в град, където той и подобните му нямаха право на движение, щом падне здрач; а бяха лишени и от много други права. В по-далечни места нещата се променяха, порядките постепенно се смекчаваха. Но не и в неговия щат, не и в неговия град. Вероятно и там предстояха промени, но то бе въпрос на бъдеще и бавно навлизане на новото. Кога ли щеше да дойде то? Във всеки случай това зависеше от други хора и фактори. Вярно, настъпи време, когато някои люде наистина заприказваха за човешки права, и то без боязън от репресии, но Ерол вече го нямаше на този свят. Най-малкото не и във формата, в която близките биха го разпознали. Защото бе изгорен жив, превърнат в пепел. Но пък именно тогава, в мига на смъртта, Ерол се преобрази. Напусна грешната земя, на негово място се появи Пламтящия. Сякаш тлеещият в него огън най-сетне бе намерил излаз, за да разцъфне в алено–жълта стихия, да унищожи плътта и старото му съзнание. Така скритата преди в Ерол огнена сила се превърна в истинска негова същност. Физически погледнато, други поднесоха факлата, други заляха дрехите му с бензина и го обесиха на стария дъб. Духовно обаче реалността бе съвсем различна: Ерол Рич пламтеше вътрешно още приживе, много време преди смъртта. А сетне, макар и в нея, победи онези, които отнеха живота му.

В мига, когато Ерол угасна, в сънищата на Луис се появи Пламтящия .

Луис помнеше причината: спречкване с белите. Така започваха бедите най-често. Белите определяха правилата, пак те постоянно ги променяха. Ръководеха се от случайни обстоятелства и от момента, а не от записани черно на бяло принципи. Луис размишляваше и върху друго, което намираше за най-странно: белите мъже и жени в града винаги отричаха расистката си същност. Не ги мразим черньовците , твърдяха те постоянно, просто се живее по-добре, когато те си знаят мястото . Или: На улицата са добре дошли по светло, нощем нямат място там. Какво ще търсят навън? То си е и за тяхно добро. Любопитно. Още тогава беше трудно, както е и днес, да намериш човек, който ще признае, че е расист. Излизаше, че повечето расисти се срамуват от собствената си нетърпимост към цветнокожите.