Джон Конъли: Жътварите

— О, хм, да, вярно. Жената ме е юрнала от години, докторите — също. Викам си, че защо да не опитам?

— Купи си никотинови лепенки.

— Тц, пробвах. Не вършат работа.

— Ърл да е тук някъде?

— Ами той почина.

Посетителят се сепна.

— Хайде бе! Че кога?

— Има-няма два месеца. Белодробен рак — рече домакинът и се закашля смутено. — И аз затова си рекох… Аз съм Джери Марли. Ърл ми е брат. Дойдох да помогна… пък сетне той се разболя и оттогава все съм си тук. Приятел ли ви беше?

— Познат по-скоро.

— Ами какво да ви кажа? Сега е на едно по-добро място, дето викат.

Гостът погледна към стъклената стена. В съседното помещение двамина в комбинезони и лицеви маски обработваха тръби и метални детайли с течен химикал. Острата миризма на препарата проникваше и в остъклената стаичка.

— Брей, трудно е човек да повярва… — рече той и набръчка нос.

— Нали? За жалост, истина е. Но кажете, какво мога да направя за вас?

— Вие чистите канали, нали? И отпушвате задръстени тръбопроводи?

— Точно така.

— Значи щом можете да отпушвате, знаете и как се запушват?

Джери Марли се озадачи, помисли за миг. Сетне лицето му постепенно се наля с кръв и недоумението отстъпи пред гнева.

— Я да се разкарате оттук, да не викам ченгетата! — викна той и се изправи. — Нашето е бизнес, по дяволите! Помагаме на клиентите, не се мъчим да ги закопаваме!

— Аз пък знам, че брат ти не беше толкова обидчив. И не подбираше чак пък толкова…

— Хей, я да си затваряте устата за брат ми!

— Чакай, бе, човек, нямам предвид нищо лошо. Такъв си беше, затова го харесвах. Винаги усмихнат, винаги готов да услужи.

— Пет пари не давам! Разкарайте се от офиса!

— Май е по-добре да се представя — каза посетителят. — Казвам се Ейнджъл.

— Изобщо не ме интересува как се каз… — викна Марли, но неочаквано гласът му секна.

И той седна, давайки си сметка, че го интересува и още как.

— Май че Ърл ме е споменавал, а?

Марли кимна утвърдително. Беше пребледнял.

— Споменавал ви е. Вас и още един човек.

— О, да, и той е тук някъде. Той е… — рече Ейнджъл и се запъна, търсейки точната дума. — … хм, да, той е голям чистник. Тук смърди ужасно, без да се обиждаш, а неговите дрехи са много скъпи, маркови, не са като моите. Пък вонята прониква в тях, нали разбираш?

— Разбирам… — заекна Марли и без да иска, запелтечи. — Аз вече не я зззабелязвам… жената ме кара да се сссъбличам в гаража, преди да вввляза у дома. Сетне ме пппраща направвво под душа. И вика, че пак сссъм миришел…

— Жените са такива — поклати глава Ейнджъл. — Чувствителни същества.

Настъпи кратка тишина. Не изглеждаше напрегната, обаче на Джери Марли така му се допуши, че всичките му задръжки рухнаха. Нямаше сила, способна да го спре.

— Така че — обади се Ейнджъл отново, — ставаше дума за…

Марли повдигна ръка в умолителен жест.

— Имате ли нещо против да запаля? — жално запита той.

— Нали се беше отказал?

— И аз така си мислех, ама…

— Е, хубаво тогава — сви рамене Ейнджъл. — Сигурно и работата ти е доста напрегната, а?

— Понякога…

— Е, няма да допринасям повече за това. Само че ми е нужна услуга, а в замяна и аз ще ти направя една.

— Каква? — тревожно наостри уши Марли.

— Повече няма да идвам тук.

Марли помисли за секунда и побърза да каже:

— Дадено!

Ейнджъл поклати глава. Чак тъжно да му стане на човек, винаги приемаха това му предложение светкавично. Марли се досети какво си помисли другият.

— Не съм искал да ви обббидя! — отново заекна той.

— Аха, не — въздъхна Ейнджъл. — Винаги е така.

Този път Марли не разбра какво искаше да каже посетителят.

Чудновата двойка влезе в клуба седмица по-късно и се запъти към сепарето на Попа. Но той имаше богат житейски опит и знаеше, че често нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Първият бе чернокож в сив костюм, който изглеждаше чисто нов. Официалните му черни обувки светеха до блясък, възелът на изящната черна копринена вратовръзка стоеше перфектно в яката на белоснежната риза. Бе гладко избръснат и ухаеше на скъп одеколон. Букетът му се хареса на Попа, още повече предвид несекващата воня на изпражнения.

Вторият бе доста по-дребен, смугъл, можеше да мине и за латиноамериканец. Усмихваше се любезно, а дрехите на гърба му със сигурност бяха виждали и по-добри дни. Джинсите му бяха неизвестна марка; носеше мърляви, може би миналогодишни маратонки и сако с големи подплънки на раменете. То изглеждаше марково, но бе правено за човек поне двайсетина години по-млад и два ръста по-едър.