Джон Конъли: Жътварите

— Чисти са — кратко докладва Василий, след като професионално обискира новодошлите.

Те изтърпяха изпитанието кротко и без видимо раздразнение.

Василий бе измамно слаб, с приятно деликатни черти на лицето. Движеше се грациозно, гъвкаво и бе един от най-доверените изпълнители на Попа. И той беше украинец, доста интелигентен и амбициозен, макар и не толкова, че да застрашава работодателя си.

Попа учтиво покани гостите да седнат в сепарето. Двамата се настаниха.

— Нещо за пийване? — попита домакинът.

— За мен нищо — отвърна чернокожият.

— Аз бих искал нещо безалкохолно — рече другият. — Може и кола. Само чашата да е чиста.

Усмивката не напусна лицето му и за миг. Обърна се към бармана през рамо и му намигна. Едрият мъжага зад бара се намуси.

— Е, какво мога да направя за вас? — запита Попа.

— Въпросът по-скоро е какво ние можем да направим за вас — поправи го дребният.

Попа се усмихна и сви рамене.

— Да не чистите помещения? — пошегува се той. — Или може би сте амбулантни търговци?

Хората му наоколо тутакси захихикаха. Бяха трима от онези, които на жаргона на занаята наричат „бойци“, плюс барманът. Двама седяха на бара с обичайната чаша кафе. Третият — Василий — стоеше зад гостите малко вдясно. Попа го погледна и си помисли, че изглежда неспокоен. Но пък това бе нещо постоянно при него. Василий беше песимист или по-скоро реалист — шефът му все не можеше да реши кое по-точно. Вероятно бъдещето щеше да покаже. В крайна сметка всичко трябва да се гледа в перспектива.

Усмивката на дребния леко помръкна.

— Тук сме заради поръчката.

— Каква поръчка? Аха, сигурно сте разносвачи?

Хората му отново се изкискаха.

— За детектива Паркър говоря. Чарли Паркър. Разбрахме, че е пусната поръчка за отстраняването му. Бихме предпочели да я отмените.

Смехът тутакси секна. Попа бе предварително информиран, че тези типове идват във връзка с детектива. Затова казаното не беше съвсем неочаквано. Обичайно Василий се занимаваше с такива посетители, но в дадения случай ситуацията бе по-особена, а и самите хора — по-специални. На Попа бяха докладвали за репутацията им и за това, че в съответните среди са твърде уважавани. Но сега бяха на негова територия, а се държаха нагло. Това го подразни, той беше за принципа: тачиш онези, които те тачат. А тези двамата дори не се застъпваха за живота на онзи тип, напротив — внушаваха му как да върти собствения си бизнес.

Барманът постави чаша пред дребния тип. Той отпи глътка и се намръщи.

— Топла е.

— Сложи лед — нареди Попа.

Барманът кимна. Един от седналите на бара се пресегна, напълни чаша с кубчета лед от голямата кофичка и му я подаде. Барманът бръкна с пръсти, извади две кубчета и ги пусна в колата. Течността се разплиска и намокри джинсите на дребния.

— Хей — обади се последният. — Това е невъзпитано, човече. Да не казвам, че е шибано нехигиенично, та дори и в място, дето смърди така ужасно.

— Знаем кои сте — пресече го Попа.

— Моля?

— Казах, че знаем кои сте вие. Ти си Ейнджъл — посочи го с пръст Попа.

Сетне пръстът му се завъртя наляво.

— А ти си Луис. Славата ви се носи, граници няма, както се пее в една песен.

— Трябва да се чувстваме поласкани, така ли?

— Ами така мисля.

Ейнджъл се усмихна, изглеждаше доволен. Сега Луис се обади за пръв път.

— Налага се поръчката да отпадне.

— Че защо? — повдигна вежди Попа.

— Детективът е забранена зона. Табу.

— Брей, и по чие нареждане?

— Мое. Наше. На трети хора.

— Кои са тези „трети“ хора?

— Ще повярваш ли, ако кажа, че не зная; освен това не ти и трябва да научаваш.

— Възможно е — рече Попа. — Само че онзи ми създаде доста неприятности. Нужно е да се даде урок. За назидание.

— И ние бяхме на същото място заедно с него. И на нас ли ще пуснеш поръчка?

Попа завъртя пръст двусмислено.

— Хайде, хайде сега. Не на мен тия. В случая вие сте забранената зона. Нали сме професионалисти? Знаем как стоят нещата.

— Така ли? Не мисля, че сме от същия бранш.

— Е, хайде де, няма нужда да се правиш на велик.

— Бедата е, че ти се правиш на такъв.

Може би Попа усети жилото на последната реплика, но си направи оглушки. Изненадваше го решимостта на гостите му да нагнетят напрежение, въпреки че дори не бяха и въоръжени. Но да, поведението им бе арогантно, че и провокиращо.

— Значи няма какво повече да говорим за детектива.

— Как да го разбираме това?

— Разбирайте го както си пожелаете. Аз работата сам си я върша. Сам си кося моравата, сам си лъскам обувките. Няма нужда да търся помощ за онова, за което мога да се погрижа и сам.