Джон Конъли: Белият път

Те идват.

Препускат като орда диви зверове — с камиони и леки автомобили, сподиря ги син пушек; стеле се в чистата нощ и мърси въздуха й, сякаш петни човешката душа. Идват на тумби и водят жени, деца, любовници; дърдорят за реколтата и за животните. Говорят за бъдещи пътувания, за черковни камбани и неделни училища; за сватбени рокли и имена на неродени деца, за онези, които казали едно или друго. Неща дребни или по-важни, малки и големи, такива, които вълнуват хиляди градчета, не много по-различни от тяхното.

Носят си ядене и пиене, от кошниците им мирише на пържени пилета, на прясно изпечени баници и пирози, а от уханието лигите им вече текат. Под ноктите им — неизмита кал, дъхът им — на застояла бира лъха. Ризите им като на празник — изпрани и изгладени, роклите им — нови; косите — сресани или пък не. В очите им искри радост, в душите им се таи мъст, а в търбусите им като черна змия се е свила възбудата, напряга ги, трепти в приятно ожидание.

Идват, жадуват да гледат как ще изгорят жив човек…

На бензиностанцията на Себърт Якън спират двамина. Тя е на пътя за Каина, недалеч от бреговете на река Огичий. Над нея се е извисила голяма табела с надпис: „Добре дошли в най-приятелската бензиностанцийка на Американския юг!“. Себърт сам си го е правил, сам си го е писал още през 1968 г. в яркожълти и червени тонове. Оттогава всяка година на първи април се качва на плоския покрив, за да поднови цветовете. Затова изглежда сякаш слънцето милее за думите и те никога не избледняват, жежките му лъчи като че просто не ги прогарят.

В най-топлите дни табелата хвърля мека сянка върху чисто подредената площадка, пази от изгаряне посадените в сандъчета цветя, засенчва лъскавите бензинови помпи и пълните с вода кофи, очакващи спиращите шофьори — да мият зацапаните с размазани насекоми предни стъкла на автомобилите.

Отвъд постройката са се ширнали необработени ниви. Нагрят под септемврийската мараня, пътят сякаш трепти, а лавровите дървета покрай него като че танцуват в заспалия въздух. Пеперудки мързеливо прехвръкват помежду вече капещите листа — жълти лимонки, тъмночервени дяволчета, бели и шарени полумесеци — потрепващи, разперили крилца, същински корабчета, опънали многоцветни платна, понесени от бурното море.

Седнал на стол до прозореца, Себърт зорко следи отбиващите се коли, най-вече онези с извънщатските номера; готов е мигом да предложи най-топло южняшко гостоприемство, може би да успее да продаде я някое и друго кафе, я понички. Още по-добре ще бъде, ако клиентите се заинтересуват от пътни карти, полезността им е на път да се изчерпи — слънцето безпощадно напича и тях, та кориците им вече жълтеят.

Себърт обича да се облича подобаващо: винаги е в син гащеризон с извезано отляво на гърдите име, на главата му китно се кипри жокейка с реклама на селскостопански продукти, нехайно и весело накривена, сякаш я е сложил на майтап. Силно е побелял, по горната му устна екзотично се вие дълъг мустак, двата му края почти се събират на брадата. Зад гърба му местните често подмятат, че мустакът мязал на канеща се да литне от носа му птичка, ама в това злост просто няма, будалкат се хорицата. Себърт е кореняк, поколения наред семейството му е живяло по тези места; той е баш от истинските Якънови, не от доведените. Винаги е готов да закачи на бензиностанцията нечие съобщение за местно начинание като продажби на зелник, понички или пък пикник; никога не е отказал да допринесе за добра кауза. Добър е този Себърт, да. И ако начинът, по който се облича или държи — като известния от телевизионните сериали герой дядо Уолтън, му помага да продаде някой и друг галон бензин или кутия бонбони в повече, то си е напълно заслужено и на добър час. Свестен е човекът, добре му дошли парите.

Себърт работи седем дни в седмицата, няма празник, няма почивка; редуват се със съпругата и сина. Над дървения тезгях отпред на постройката е поставено табло за обявления с надпис: „Я виж кой се е отбивал при нас!“.