Джон Конъли - Жътварите

— И още как! — отвърна чернокожият, като направи маневра и потегли.

— Значи си го е заслужил.

От сградата над клуба изскочиха двама с пистолети в ръце. Но бяха закъснели, междувременно олдсмобилът ускори, зави на ъгъла с пронизително свирене на гумите и изчезна.

— Сега какво? — запита след малко Ейнджъл.

— Нищо, какво какво? Онзи се беше самоиздънил. Дните му бяха преброени. Само ускорихме неизбежното.

— Убеден ли си?

— И още как. Направихме услуга на някои от същата организация. Решихме им проблема, сега те да му мислят.

— Докато отново започнат бизнеса с децата, нали?

— С този въпрос ще се занимаем по-нататък.

— Обещаваш ли?

— Дадено — отвърна Луис. — Каквото можем, ще направим.

Няколко пресечки по-нататък зарязаха олдсмобила и продължиха пеша към мястото, където бяха оставили своя лексъс. Качиха се и потеглиха. Ейнджъл пусна сателитното радио. Бяха се споразумели за музиката и станцията. През ден единият се кефи, другият няма право да се оплаква. Тази вечер бе ред на Ейнджъл, той обичаше хардкор пънк. Слушаха състави от първата вълна.

Така пътуването до дома в Манхатън мина в почти дружеско безмълвие.

Някъде на юг вече се формираше втора брънка от веригата убийства.

В бара седяха шепа хора и влизайки, хищникът веднага забеляза плячката: тъжен, възпълен дребен мъж с увиснали рамене. Беше плешив и потен, носеше кафяви панталони, негладени поне от седмица, и високи обувки в същия цвят. Имаха вид на качествена стока и сигурно бяха стрували добри пари навремето, но сега изглеждаха силно овехтели. Обаче собственикът едва ли имаше възможност да ги подмени. Пред него стоеше чаша бърбън, златистата течност бе вече почти на дъното под топящите се кубчета лед. Мъжът я изгледа със съжаление и шумно изсмука остатъка. Доближи се барманът, запита дали да налее ново питие. Пълният бръкна в джоба си, извади тънък портфейл, провери съдържанието и кимна. Барманът великодушно наля догоре. Щедростта бе разбираема — марката беше от най-евтините.

Хищникът огледа обекта продължително. Очите му вещо опипаха пълните, къси пръсти; впитият в плътта венчален пръстен; тлъстото тяло; увисналото над евтиния колан шкембе; тъмните потни петна на мишниците на ризата; влажното лице, чело и теме. Познаваше този тип хора.

Измъчва ги бремето на затлъстялата, подобна на желатинова маса плът, тя натоварва сърцето, принуждава го да работи прекомерно. Потят се и лете, когато тялото е облечено само в тениска и шорти, и зиме — под няколкото ката плътни дрехи. Каква ли е съпругата му? Дебела и отблъскваща като него? Или пази диети, та докато той пътува по работа, да примами в леглото си някой по-угледен мъж, било и за една–единствена нощ? А той дали си дава сметка за това, докато се мести от град в град, търсейки нещо доходоносно? Неудачник, който влачи жалкото си съществувание и едва изкарва насъщния. Несретник, който черпи хора с последните си пари и плаща чужди сметки в ресторанти с надежда да получи работа, макар и краткотрайна. Целият му живот преминава в напрегната борба с живота, винаги в бяг срещу времето, с вечната надежда Съдбата най-сетне да се усмихне. Но това никога не става, няма и да стане. Е, вече идва край на проблемите му. Аз съм твоят спасител.

Хищникът поръча бира, но почти не я докосна. Не обичаше алкохола, избягваше ефектите, които той има върху човешките рефлекси. Работи ли, трябва изцяло да владее всички свои сетива и физически атрибути. Противопоказано е всякакво отклонение, дори и частичното.

В същия миг зърна отражението си в огледалото на стената отсреща. Оттам го гледаше висок мъж със сивееща коса и жилаво тяло под коженото яке и черните панталони. Лицето му бе бледо, с нездрав тен. Иначе обичаше слънцето, но избраното от него призвание изискваше друг режим и подобен лукс невинаги бе възможен.

Защото убийствата се извършват най-често на места, където слънце не грее. А нали трябва да си плаща и сметките.

За беля напоследък доходите му се бяха съкратили. Не че това го тревожеше особено. Пък и невинаги е било така. Навремето се радваше на завидна репутация. Беше един от Жътварите , а това прозвище носеше огромна тежест. И сега бе търсен, но не толкова и името му вече не бе така авторитетно. Мнозина знаеха за залитанията му и макар че се бе научил да ги впряга в полза на работата, понякога те се оказваха по-силни от него. Даваше си сметка, че през последната година това се бе случило поне веднъж. Възложителите очакваха отстраняването на въпросния обект да е опростено и бързо, а не удължено във времето и болезнено. Неговото изпълнение обаче ги озадачи и раздразни. След случая работата намаля по обем, а без работа апетитите му оставаха незадоволени. Налагаше се да търси друг отдушник.