Джон Конъли: Жътварите

— Това ни противопоставя.

— Само в случай, че лично го поискате и настоявате — завъртя глава Попа и се наведе напред. — Искате ли го, а?

— Искаме само едно: лично спокойствие.

— Е, че то ще ви доскучае — изсмя се Попа. — Мен лично би ме хванала ужасна скука.

Пръстите му заиграха върху снимките на масата, побутнаха ги леко към чернокожия.

— Приятели, а? — подхвърли Луис.

— Ченгета.

— Посегнете ли на детектива, сами ще си създадете още повече неприятности. И с тези тук — на снимките, а и с нас. Полицията гони до дупка. Няма нужда да й давате нови поводи да души подире ви.

— Значи да оставя детектива на мира, а? Това ли искате от мен? — завъртя глава Попа. — Пък и сте се загрижили за моя милост, за бизнеса ми, чак и за ченгетата.

— Точно така — рече Луис. — Защото сме добри, съвестни граждани.

— Да речем тогава… какво ще спечеля аз?

— Ние двамата ще се разкараме.

— Само това ли?

— Само това.

Попа отпусна рамене, въздъхна театрално.

— Добре тогава. Дадено. За вас ще го направя. Нека си живее.

Луис дори не помръдна от стола. Ейнджъл се раздвижи, изглеждаше напрегнат.

— Просто така, а? — обади се Луис.

— Просто така. Не желая конфронтация с хора от… хм, вашия калибър. А може би някой ден и вие ще ми направите подобна услуга?

— Едва ли, но пък надеждата умира последна.

— Сега ще приемете ли глътка алкохол?

— Не.

— Добре, значи приключихме с разговора — кимна Попа и скръсти ръце на гърди, като леко повдигна лявото си кутре.

Това бе сигнал за бойците. Василий посегна към пистолета, затъкнат в колана на кръста отзад, другите двама направиха същото.

— Казах ти, че точно така ще стане — оплака се Ейнджъл. — Привидно ще се съгласи, а сетне…

Луис му хвърли презрителен поглед. Взе чашата му, понечи да отпие, но се отказа.

— Браво на теб — рече той хладно. — Голям пророк си, няма какво…

В същия миг нещата се промениха светкавично. За частица от секундата ръката на Луис се стрелна под масата. Когато се изправи и извъртя назад, в дясната ръка държеше пистолет, а с лявата заби чашата в лицето на Василий. Последният бе извадил оръжието си, но закъсня, получи два куршума в гърдите и залитна. Луис го сграбчи с лявата и използва като щит, откривайки огън срещу двамата на бара. Единият успя да стреля, но пропусна, куршумът му отиде някъде високо. Секунди по-късно в помещението останаха живи четирима: Попа, барманът и двамата посетители.

Попа не беше и помръднал, лицето му бе сгърчено в напрегнато размишление. Пистолетът в ръката на Ейнджъл сочеше в него. Бе вторият от чифта, прикрепен с лепенки към долната част на масата в дежурното сепаре на Попа. Това бе свършил човек, дошъл с екипа на фирмата, която трябваше да отпуши умишлено затлачената канализация. Ейнджъл дори не бе стрелял, стопроцентово вярваше в партньора.

— И всичко това заради някакъв си детектив, а? — обади се Попа.

— Приятел ни е — отвърна Ейнджъл. — Но има и друго.

— Какво е то? — запита руснакът със спокоен глас. — Каквото и да е, кажете. Винаги можем да се споразумеем. Доказахте се. Няма да има поръчка.

— И очакваш да ти повярваме ли? Не си от онези, които прощават.

— Но пък искам да оцелея.

Ейнджъл се усмихна.

— Не е лошо да си амбициозен — рече след малко. — Само че амбицията ти е лишена от сериозно покритие.

— След всичко, което се случи тук, окажете ли ми милост, към вас ще се отнесат по същия начин.

— Ами — поклати глава Ейнджъл. — Аз нали видях децата, които даваш под наем на клиенти. С очите си видях и зная. Не мисля, че ти се полага милост.

— Такъв е бизнесът — глухо рече Попа. — Нищо лично няма там.

— Хайде бе — възрази Ейнджъл. — Думи, думи, думи.

Помести ръка, дулото на пистолета му опря в шкембето на Попа, сетне тръгна нагоре към сърцето, погали гърлото и спря срещу лицето му.

— Ей това сега не е бизнес. Това е лично — каза той и застреля Попа в главата.

Луис пристъпи към бармана, който лежеше на пода, широко прострял ръце встрани.

— Ставай!

Мъжът понечи да се изправи, тогава той натисна спусъка. Онзи рухна, прегъна се на две и замря неподвижен върху мръсния килим.

— Защо? — запита Ейнджъл.

— Не са ни нужни свидетели.

Огледаха се и се затичаха към вратата. Луис я открехна, огледа улицата отвън и кимна с глава. Двамата се втурнаха към паркирания недалеч олдсмобил.

— Мислиш ли, че е знаел за децата? — запита Ейнджъл, докато сядаше в колата, а приятелят му се настаняваше зад волана.