Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

— Там е работата, понякога просто не можеш да избегнеш сенките — отвърнах.

Дюран подръпна устната си.

— Да, сигурно. Е, какво е това за вас — началото или краят?

— Началото.

— В такъв случай ви чака дълъг път.

— Допускам.

Чух отварянето на входната врата. Нисичка и леко пълна жена с изрусена почти до бяло коса влезе в коридора.

— Аз съм — оповести тя, без дори да погледне към кухнята. Най-напред си съблече палтото, свали ръкавиците и шала, огледа прическата и лицето си в огледалото на тоалетката. — Мирише приятно — каза тя, обърна се към кухнята и ме видя. — Божичко!

— Имаме гост, Елизабет — обади се Дюран и аз се изправих, когато съпругата му влезе в стаята. — Това е господин Паркър. Живял е тук като малък.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Дюран.

— А, вие сте…

Тя замълча, след като направи връзката, и аз наблюдавах смяната на чувствата по лицето й. Най-накрая чертите й се установиха, допускам, в обичайното й изражение: благост и съвсем лека сянка от тъга, дължаща се на дългия житейски опит и на убеждението, че всяко нещо има край.

— Добре дошли — рече тя най-накрая. — Седнете, седнете. Ще останете ли за вечеря?

— Не, не мога. Трябва да тръгвам. И бездруго вече отнех твърде много време на съпруга ви.

— Е, след като трябва.

— Да. Благодаря ви.

Изправих се, облякох се, а Дюран ме изпрати до вратата.

— Трябва да ви призная, че когато ви видях за пръв път, ви помислих за друг. И нямам предвид някой от синовете на Харингтън. Само за секунда.

— За кого ме взехте?

— Преди няколко месеца дойде един мъж. Беше вечер, по-тъмно от сега. Направи точно като вас — взира се в къщата известно време и дори дойде чак до моравата, за да огледа къщата и отзад, където е бил гаражът. Това не ми допадна. Излязох да го попитам какви ги върши. Повече не съм го виждал.

— Подозирате, че е оглеждал с цел кражба ли?

— Отначало така си помислих, но когато го попитах, той ми каза друго. Не че крадецът ще си признае, освен ако не е пълен глупак.

— И какво ви каза?

— Ловувам. Ето това ми каза. Само една дума — „ловувам“. Какво означава според вас?

— Не знам, господин Дюран — отвърнах, а той присви очи, сякаш се опитваше да прецени дали не го лъжа.

— След това ме попита дали знам какво се е случило тук, а когато отговорих, че не знам за какво говори, възрази, че според него знам. Тонът му не ми допадна и му казах да си върви.

— Помните ли как изглеждаше?

— Не много добре. Носеше вълнена шапка, нахлузена ниско върху косата, а брадичката и вратът му бяха увити с шал. Нощта беше студена, ама не чак толкова. Беше по-млад от вас, към трийсетте може би. И малко по-висок. Късоглед съм, а не си носех очилата. Непрекъснато ги зарязвам на разни места. Трябва да си купя верижка. — Осъзна, че се е отклонил от темата, и отново се върна на нея. — Не си спомням много, освен че…

— Какво?

— Просто ми олекна, когато си тръгна. Караше ме да се чувствам неловко, и то не само защото беше на моравата ми и душеше около къщата ми. У него имаше нещо… — поклати глава Дюран. — Не мога да го обясня добре. Мога само да кажа, че не беше тукашен. Нищо повече. Не беше от такова място, сякаш не беше от никъде.

Огледах града, колите по улиците, светлините в баровете и в магазините близо до гарата, смътните силуети на хората, запътили се у дома при семействата си. Това бе нещо нормално, а мъжът на моравата му не бе част от него.

Беше се спуснала нощта. Уличните лампи осветяваха местата, покрити със замръзнал сняг, и той блестеше. Дюран потрепери.

— Пазете се, господин Паркър — предупреди ме той.

Ръкувахме се. Остана на стълбите, докато стигна до колата си, после отново ми махна и затвори вратата. Вдигнах поглед към прозореца със счупеното стъкло, но там не видях никого. Стаята беше празна. Който и да бе останал горе, нямаше форма. Привидението на момчето бе вътре в мен, където си е било винаги.

Вечерях с Ейнджъл и с Луис в барбекю ресторанта „Уайлдуд“ на „Парк Авеню“, недалеч от „Юниън Скуеър“. Трудно ни беше да изберем между „Уайлдуд“ и „Блу Смоук“ по-нагоре, на Двайсет и трета улица, но новото победи. Новото и очакваният от Луис фасул с парченца месо. Луис избира ресторантите в зависимост от количеството месо — може да го консумира дори с десерта. Така и така щял да умре от инфаркт, поне да било със стил!

Тези двама мъже, и двамата убийци, но само единият от тях, Луис, заслужаващ определението „роден убиец“, в момента бяха най-близките ми приятели. Не ги бях виждал от края на миналата година, когато бяха се забъркали в неприятности в северната част на щата Ню Йорк и аз бях тръгнал по следите им, за да видя дали не мога да помогна. Историята не приключи добре и оттогава малко се поотчуждихме, но не от лоши чувства, а защото Луис се притесняваше поради евентуалните последици от случилото се и не искаше то да ме злепостави. В крайна сметка, когато Луис се смееше, светът невинаги се веселеше заедно с него. Напротив, когато Луис се смееше, светът се озърташе, за да провери кой е паднал и се е набучил на нещо остро.