Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Между кухнята и дневната вече нямаше стена. Бяха я махнали и сега пространството бе обединено и отворено, а кухничката от моето детство с нейната маса за четирима бе изчезнала.

Не можех да си представя майка си тук.

— Различно ли е? — попита Дюран.

— Да, всичко е различно.

— Другото семейство е направило преустройството. Не Харингтън, а Билднър. Нали на тях сте продали къщата?

— Да.

— Освен това известно време е стояла празна. Няколко години. — Той отмести поглед, притеснен от посоката на разговора. — Нещо за пиене? Има бира, ако искате. Аз вече не пия много. Алкохолът просто преминава през тялото ми като вода през тръба. Тъкмо влезе от единия край, и излезе от другия. Освен това ме кара на сън.

Сложи чайника на печката и извади чаши и лъжички.

— Имате ли нещо против да надникна в някогашната си стая? — попитах го. — Малката предна стаичка със счупения прозорец.

Дюран отново се намръщи и доби смутен вид.

— Проклетият прозорец! Децата го счупиха, докато играеха бейзбол. Така и не се наканих да го поправя. Пък и ние използваме стаята само като килер. Пълна е с кашони.

— Няма значение. Въпреки това бих искал да я видя.

Той кимна и двамата се качихме горе. Застанах на прага на някогашната си спалня, но не влязох. Както ме предупреди Дюран, тя наистина беше натъпкана с кашони, папки, книги и стари електрически уреди, покрити с прах.

— Не обичам да изхвърлям нищо — оправда се Дюран. — Всички тези уреди все още са изправни. Надявам се някой ден да се появи човек, на когото ще му трябват, та да ме избави от тях.

Стоях там, а кашоните изчезнаха заедно с вехториите, книгите и папките. Появи се стая със сив килим, с покрити със снимки и плакати бели стени, дрешник с огледало на вратата, в което виждах отражението си — мъж на около четирийсет години с прошарена коса и тъмни очи, лавици с книги, подредени старателно по автор, нощно шкафче с дигитален будилник, последен писък на техниката, който показва 12:54.

И изстрелът, който проехтя откъм гаража зад къщата. През прозореца видях мъже да тичат…

— Добре ли сте, господин Паркър?

Дюран леко докосна ръката ми. Опитах да продумам, но не успях.

— Хайде да слезем долу. Ще ви приготвя кафе.

Фигурата в огледалото се превърна в привидението на момчето, което бях някога, и аз приковах погледа му, докато отражението бавно избледня и изчезна.

Двамата с Ейса Дюран седяхме в кухнята. През прозореца виждах горичка от сребристи брези на мястото на гаража. Дюран проследи погледа ми.

— Научих за случилото се — каза той. — Ужасна трагедия.

В стаята миришеше на задушеното на Дюран. Ухаеше приятно.

— Да, така е.

— Събориха гаража.

— Кой?

— Семейство Харингтън. Съседите, господин и госпожа Росети — може би няколко години след като вие сте живели тук, — те ми разказаха.

— Защо са го съборили?

Но още докато задавах въпроса, вече знаех отговора. Изненадах се само, че гаражът толкова дълго бе останал непокътнат.

— Сигурно са от хората, които смятат, че когато на дадено място се случи нещо лошо, отгласът от нещастието остава — отвърна Дюран. — Не знам дали е така. Самият аз не обръщам внимание на такива неща. Жена ми вярва в ангели… — посочи той към оскъдно облечената крилата фигура, провесена на кухненската врата, — само че нейните ангели ми приличат на феи от анимационните филмчета. Съмнявам се, че жена ми прави разлика между ангели и феи. Както и да е… Децата на Харингтън не обичали да влизат в гаража. Малката им дъщеря все повтаряла, че там мирише лошо. Майката казала на госпожа Росети, че понякога вътре мирише на…

Той замълча и се намръщи за трети път. Явно такава бе неволната му реакция на всичко, което го смущава.

— Няма нищо, продължете, моля — успокоих го аз.

— Казвала, че мирише на гръмнал пистолет.

И двамата замълчахме.

— Защо сте дошли, господин Паркър?

— Не съм сигурен. Струва ми се, някои въпроси се нуждаят от отговори.

— Знаете ли, на определен етап от живота си човек усеща подтик да започне да рови в миналото — каза Дюран. — Преди майка ми да умре, я накарах да седне и да ми разкаже цялата ни семейна история, всичко, което може да си спомни. Струва ми се, че исках да знам тези неща, за да проумея към какво принадлежа, преди човекът, способен да ми го разкрие, да си отиде завинаги. Хубаво е човек да знае откъде произхожда. Предава го на децата си и не се чувства толкова безпомощно влачен от течението на живота, толкова самотен. Само че някои неща е по-добре да оставиш в миналото. Да, знам, че психоаналитиците, психиатрите и един господ знае още кой ще ви кажат обратното, но грешат. Не трябва да ровиш във всяка рана и да я отваряш, не всяка злина трябва да бъде преосмисляна или насила изваждана на бял свят. Най-добре е просто да оставиш раната да заздравее, дори да не заздравее както трябва, или да зарежеш злините на тъмно и да си напомняш, че не бива да влизаш сред сенките, ако можеш да го избегнеш.