Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

— Всичко ще бъде наред, ясно? Сега ти трябва да помагаш на майка си. Постарай се да е добре.

И ни напусна. Черната врата се отвори, после отново се затвори. Мама застина неподвижно и се заслуша като хрътка, предчувстваща неприятности, после продължи да сгорещява мазнината в тигана.

Беше чукнала първото яйце, когато чухме изстрела.

Движението на облаците пред слънцето промени светлината бързо и смущаващо, тя за миг избледня в зимен здрач и напомни за по-плътния мрак, който не след дълго щеше да нахлуе. Входната врата се отвори и на прага се появи възрастният човек. Носеше жилетка с качулка, но все още беше обут с чехли. Притича до края на алеята и спря на границата на двора си — пръстите му застанаха на една линия с края на моравата, сякаш тротоарът беше вода и той се боеше да не падне от брега.

— Мога ли да ти помогна с нещо, синко? — провикна се той.

Синко.

Пресякох улицата. Той се понапрегна, чудейки се дали в крайна сметка е било разумно да заговори непознат. Сведе поглед към чехлите си и вероятно си каза, че може би е било по-добре да си бе обул обувките. Нямаше да е толкова уязвим.

Отблизо установих, че сигурно е над седемдесетте. Беше нисък и крехък на вид човек и вероятно винаги си е бил такъв — не се държеше като мъж, който преди е бил доста по-едър и силен, — но въпреки това притежаваше достатъчно вътрешна сила и увереност, за да се изправи лице в лице с непознат, дебнещ пред къщата му. Познавах по-млади мъже, които просто биха звъннали в полицията. Кафявите му очи сълзяха, но лицето му беше доста гладко за човек на такава възраст. Най-изпънато беше около очите и скулите му и създаваше впечатлението, че с възрастта кожата му е започнала да се свива и изопва по черепа, вместо да се набръчква.

— Живял съм в тази къща — обясних.

Част от предпазливостта му се стопи.

— Да не сте от момчетата на Харингтън? — присви очи той, опитвайки се да ме познае. От двете страни на носа му имаше следи от очилата, които обикновено носеше. Сигурно беше далекоглед или пък ги беше оставил вътре, за да не изглежда толкова крехък, колкото бе всъщност.

— Не, не съм.

Дори не знаех кои са семейство Харингтън. Хората, които купиха къщата след нас, се казваха Билднър. Бяха млада двойка с малко момиченце. Но всъщност бе минал четвърт век, откакто бях виждал къщата за последно. Нямах представа колко собственици е сменила през годините.

— Хм. Как се казваш, синко?

Всеки пък, когато изговаряше тази дума, чувах гласа на баща си.

— Паркър. Чарли Паркър.

— Паркър — повтори той, предъвквайки думата като парче месо, чийто вкус не можеше да определи точно. Примигна бързо три пъти и устните му се изпънаха в гримаса. — Да, знам кой сте. Аз се казвам Ейса. Ейса Дюран.

Подаде ми ръка, здрависахме се.

— От колко време живеете тук? — попитах.

— Около дванайсет години. Преди нас бяха семейство Харингтън, но продадоха къщата и се преместиха в Дакота. Не знам дали в северна или в южна. Пък и едва ли има значение точно в коя Дакота.

— Били ли сте в Дакота?

— В коя?

— В която и да е.

Той се усмихна закачливо и аз ясно видях младежа в капана на старческото тяло.

— Че защо ми е да ходя в Дакота? — отговори ми с въпрос. — Искате ли да влезете?

Чух се да изговарям думите още преди да осъзная, че съм взел решението:

— Да, стига да не ви се натрапвам.

— Ни най-малко. Жена ми скоро ще се прибере. В неделя следобед играе бридж, а аз приготвям вечерята. Останете, ако сте гладен. Направил съм свинско задушено. Винаги готвя задушено в неделя, само това мога.

— Не, благодаря ви, но много мило, че ме поканихте.

Тръгнах редом с него по алеята. Той леко влачеше левия си крак.

— А ще ми позволите ли да попитам какво получавате в замяна на това, че приготвяте вечерята?

— По-лесен живот — отговори Дюран. — На нея й харесва задушеното ми, а на мен ми харесва, че й харесва.

Стигнахме до входната врата. Дюран мина напред и я отвори. Поспрях се на стълбите, после го последвах вътре, а той затвори вратата зад мен. Коридорът беше по-светъл, отколкото го помнех. Беше боядисан в жълто с бял бордюр. Когато бях момче, коридорът беше червен. Отдясно имаше официална трапезария с махагонова маса и столове почти като нашите навремето. Отляво беше дневната. Имаше модерен телевизор с плосък екран на мястото на нашия стар „Зенит“ по времето, когато видеото все още беше новост и кабелните мрежи бяха въвели вечерен час, за да предпазят младите от секса и насилието. Кога беше това? През седемдесет и четвърта или през седемдесет и пета? Не си спомнях.