Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Кари замина за града, за да стане модел. Майка й разправяше на всеки, когото успяваше да сгащи за достатъчно дълго, че Кари е родена да стане перлата на модните подиуми и на телевизионния екран. Обаче през следващите месеци и години образът на Кари изобщо не се появи по тези места, затова майка й престана да хвали дъщеря си. Когато някой я попиташе как е Кари (с блеснал поглед като на акула, надушила кръв във водата), тя отговаряше само: „Ами, добре е“, и се усмихваше малко напрегнато, насочвайки разговора към по-безопасни теми, а ако разпитващият упорстваше, просто си тръгваше. След време Кари се върна в Пърл Ривър и започна работа като сервитьорка в местен бар и ресторант, на който стана управителка, след като се омъжи за собственика. Все още бе красива, но животът в големия град бе взел своето и усмивката й вече не беше толкова самоуверена. Въпреки това тя се върна в Пърл Ривър и понесе разбитите си мечти достойно, с което спечели възхищението на хората и те я харесваха може би малко повече от преди. Кари бе една от тях, беше си у дома и когато посещаваше родителите си на „Франклин Авеню“, видението на момчето й се усмихваше.

В сравнение с другите полицаи баща ми не беше едър мъж — едва покриваше изискването за ръст на нюйоркската полиция — и не бе толкова здраво сложен като останалите. На мен обаче ми изглеждаше внушителен особено когато бе с униформа, с револвера си „Смит и Уесън“ на колана и с лъскавите копчета на фона на тъмносинята униформа.

— Какъв ще станеш, като пораснеш? — питаше ме той, а аз отговарях:

— Ченге.

— Какво ченге?

— Нюйоркско ченге.

— И какво нюйоркско ченге ще бъдеш?

— Добро. Най-доброто.

Тогава татко разрошваше косата ми — обратното на лекото шляпване, когато бе недоволен от някоя моя постъпка. Нито веднъж не ме удари, нито веднъж не ме ощипа — достатъчно бе да ме перне през тила с твърдата си мазолеста длан, за да разбера, че съм прекрачил границата. Понякога следваха и други наказания — не ме пускаше да излизам или ми спираше джобните за седмица-две, но признакът за надвиснала опасност бе шляпването. Това бе последното предупреждение и беше единственото физическо насилие, макар и съвсем незначително, което свързвах с баща си преди деня, в който умряха двамата тийнейджъри.

Приятелите ми се бояха от татко, било то и само заради униформата, която носеше в града. Най-вече Франки Мъроу, който се свиваше в себе си като уплашен охлюв в присъствието на собствения си баща. Бащата на Франки беше охрана в един мол, така че уплахата му вероятно се дължеше на униформите и на хората, които ги носят. Бащата на Франки беше кретен и приятелят ми вероятно допускаше, че и другите мъже, които носят униформи и пазят разни неща, също са кретени. Когато Франки бил на седем, татко му го попитал дали не е педал, понеже момчето се протегнало да го хване за ръка, преди да пресекат кръстовището. Господин Мъроу беше „грамадански кучи син“, както се изрази веднъж баща ми. Господин Мъроу мразеше черните, евреите и латиносите и на върха на езика си имаше готова върволица от обиди по адрес на всяка от тези групи. Той ненавиждаше и повечето бели хора, затова не може да се каже, че беше расист. Просто го биваше да мрази.

Четиринайсетгодишен, Франки Мъроу бе изпратен в поправително училище за палеж. Беше опожарил собствения си дом, докато баща му бил на работа. Така прецизно подбрал момента, че господин Мъроу тъкмо завивал по улицата към дома си, когато пожарните се появили зад него. Франки седял на зида на отсрещната къща, наблюдавал как се извиват огнените езици и едновременно се смеел и плачел.

Баща ми не пиеше много. Не се нуждаеше от алкохол, за да се отпусне. Беше най-спокойният човек, когото познавам, поради което взаимоотношенията му с неговия партньор и най-близък приятел Джими Галахър бяха трудноразбираеми за едно момче. Джими, който винаги вървеше в челото на шествието по случай деня на свети Патрик, който беше ирландец и ченге до мозъка на костите си, непрекъснато се усмихваше и раздаваше шеговити удари с юмруци. Той беше по-висок от баща ми с десетина сантиметра, а също и по-плещест от него. Застанеха ли един до друг, когато Джими ни идваше на гости, баща ми изглеждаше неловко, сякаш се чувстваше непълноценен в сравнение с приятеля си. Джими прегръщаше и целуваше майка ми още с пристигането си и бе единственият мъж, освен съпруга й, на когото бе позволена подобна интимност. Сетне се залавяше с мен.