Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

Рецензия от известния литературен критик Стоян Вълев (1956–2017), бивш главен редактор на вестник „Марица“.

Появата на книга от български автор в световната книгоразпространителска мрежа е симптоматично, макар и позакъсняло.

Има множество посоки, в които си заслужава да се разсъждава.

На първо място за злощастната съдба на българската литература на световната сцена — на практика родната ни словесност е напълно непозната. Причините са твърде много, но най-главната от тях е не това, че писателите ни творят на български, а поради факта че нашата литература е самозатворена. Най-често творците ни се опитват да подражават на модните литературни течения. Знайно е каква е съдбата на подражателя, той създава винаги нещо вторично. Нужно ли е да припомням нашите символисти, сетне пък злочестите ни соцреалисти или сегашните ни божем постмодернисти? Всичко тръгна от една нелепа идея, че ние, българите, сме изостанал народ и трябва да наваксваме пропуснатото. И как — ами по най-лесния начин — като сме се присъединявали към най-модното на световната литературна сцена. И се опитваха, напъват се и днес, нашите творци да творят по начин неприсъщ им, чужд им, присламчвайки се към световните тенденции.

Но те нелепо си въобразяваха, че модните течения, тоест мимиките на литературната световна сцена са истинския образ на световната литература, а не беше така.

Затова и резултатите ни са такива, каквито са.

В случая с книгата на Иван Стоянов-Бари, с псевдоним Бари Късел наблюдаваме нещо коренно различно. Авторът е успял на базата на поетиката на ужаса да пресъздаде един нов свят. Всеки, който прочете тази книга ще възкликне: „Ами че това би могъл да сътвори единствено Стивън Кинг!“. Да, така е, аз дори бих си позволил да отида по-далеч, тази книга е по-добра от повечето творби на прочутия Стивън Кинг. Мнозина ще се стреснат от това мое твърдение, но мисля, че не малко творби в нашата литература, защото аз възприемам тази книга и като част от българската литература, са далеч над средното световно ниво. Чувам вече гласовете ви — а защо тези български писатели не са известни като Стивън Кинг или Джон Гришам? Вината е изцяло нашенска си, ще ви отговоря, дълго е за обясняване — липсата на възможност за качествени преводи, няма кой да се ангажира с представянето на съответната книга по света… Всичко е оставено в ръцете на самите български писатели — и написването на книгата, и търсенето на издатели, и неизбежната реклама, защото книгоиздаването си е на първо място бизнес.

Българската литература няма традиции в прозата на ужаса. Нашата литература е била винаги приземена, ясна до болка и ужас. Нямаме художници, които да усещат отвъдното, да се терзаят от неподозираните тайни на битието ни, от изначалната несигурност на нашия съвсем не тъй сигурен, както ни се струва, свят. Имаше опити в тази насока — те датират от началото на 20 — те години на XX век — творчеството на тъй наречените нашенски диаболисти — Светослав Минков, Владимир Полянов. С техните разкази в българската литература за пръв път проникна ужаса от неизвестното, усещането за съществуването на други светове, паралелни на нашия или врязващи се в него. Но това бе опит, който не намери продължители. Причините са много и сложни, те се коренят, колкото в спецификата на националния ни характер, толкова и в обществено-политическия развой на страната (у нас политиката винаги е диктаторствала или поне менторствала над литературата, и до днес, уви…). По-късно имаше някакви търсения в тази посока от страна на Радичков. Следващият опит е настоящата книга — „Прераждане в Отвъдното“.

Иска ми се тя да е само началото.

Радващото е, че книгата се е появила вече на световния книжен пазар, в Холандия, Англия, Америка и Австралия и разбира се на Amazon.com, както на български, така и на английски език. От една страна това си е чисто предизвикателство и вид съизмерване със световните образци, а от друга, това е единственият начин една книга от български автор да достигне до българите, живеещи извън страната. Това е твърде важно, тъй като наближава моментът, в който броят на българите зад граница ще надвишава живеещите в пределите на страната. (При последното припламване на спор на тази тема се кръжеше около две цифри: едната сочеше 3 и половина, а другата 4 и половина милиона българи в чужбина, склонен съм да вярвам на втората). Наближава момента, когато ще проумеем най-сетне, че най-истинската ни родина са езика, словото, фолклора, литературата. И тогава ще разберем ролята на творците си, на тези, които създават въображаеми реалности.