Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

Появата на тази книга на световния книжен пазар е една възможност да проявим своята принадлежност към българската нация. Как? Като я купим. За да се убедим за пореден път, че в българина се таят неподозирани творчески възможности. Повярвайте ми, ще почувствате, освен художествена наслада и тръпката, че принадлежиш към нация, която ражда такива творци.

Това не е само книга в стила на прозата на ужаса, такъв, какъвто го познаваме от класиците в този жанр, чиито най-изявен представител е Лъвкрафт. Това е творба, която ни подтиква към размисъл за вечните и временните стойности, за личната отговорност пред времето и света, за загадките, от които сме обкръжени и сътворени. Не ви ли се струва, че твърде много приличаме на хора, завили се презглава с одеялото и от тази позиция наблюдаваме ставащото около нас. Не мислите ли, че тайните не са само и толкова около нас, колкото в самите нас? Не сме ли ние самите неизследвани вселени? Не носим ли в себе си неподозирани възможности да вършим добро и зло? „Прераждане в Отвъдното“ ни дава възможност да се отърсим от страха, да поглеждаме към онези други светове, които са около нас и в самите нас. Признавам си, че останах изненадан от художественото майсторство на Иван Стоянов-Бари. Склонни сме да прощаваме художествените несъвършенства на творците в романите на ужаса. А те твърде често се проявяват, дори и у тези, които са вече увенчани с лаврови венци. С тази книга не е така, авторът е успял да изгради стремително развиващо се действие, да създаде въздействащи образи и най-вече да ни потопи в трескавата атмосфера на загадъчното, в което наистина всичко е възможно.

И пак да се върна към нашата си черга — ако нашите писатели познаваха поне частично българския фолклор, те нямаше да подражателстват, а щяха да сътворят книги, които щяха да бъдат разбрани навсякъде по света. (Не му е тук мястото да посоча десетки примери на истинска литература на ужаса, сътворена преди векове от нашия народ…). Но съществува и друг подход, както е сторил и авторът на тази книга — да се обърне с лице към натрупаните знания, опит, открития от човечеството. И така да превърне творбата в една своеобразна енциклопедия на онова Друго, което съпътства човека от памтивека.

Убеден съм, че тази книга ще намери своите читатели и почитатели от различни страни, но ме терзае друго — защо ние, българите, не съумяхме да й отдадем заслуженото? Това си е типично нашенски парадокс, той е и причината за всичките ни беди.

А инак тази книга е обречена на успех. Има такива книги и тази е една от тях.

Граф Уилям де Мол коленичи до нежната плът на красавицата. Сатанинската власт, която бликаше от погледа й, бе отправена към широк процеп на железния му доспех. Незащитена част от шията му бе изпълнила процепа и апетитно аленееше. В погледа й имаше властно и кръвожадно искане на една ненаситна вампирка, една отчайващо последна тръпка на перфектно изваяната й снага.

За него този поглед беше и унищожителен, и желан. Той трябваше да се въздържа, иначе поривите на плътта щяха да превърнат целия му почин в пух и прах. Тя се славеше с името Ксинтия, името на плаващата разруха сполетяла ниските земи на тогавашна Нидерландия, но и име на черно лале, ухаещо на красота и смърт.

Годината бе 1640.

— С този твой поглед ти постигаш почти всичко, Ксинтия, но не забравяй, че душата на прокълнат като мен винаги е и си остава моя… — с почти невярващ на себе си глас изрече графът и опипа с предателски трепереща ръка нежното коляно на чернокосата.

— Погледни истината в очите, графе. Ти винаги си бил мой! — изсъска красавицата и увивайки се около тежкия му доспех, се насочи към шията му.

Едва тогава той долови промяна в изражението на лицето й и във формата на зъбите й. Ксинтия бе заразена от „летящия прилеп“. Болестта, от която можеш да се заразиш, само ако оживееш след обреда.

Преди поставената от краля заповед да разучи тази мистерия, графът се питаше дали е възможно всичко това. Болест, която превръща тялото в летящо прилепообразно влечуго, с остри зъби, пиещо кръвта на жертвите си. Носеше се също и мълвата, че то ходело в Отвъдното и се връщало обратно в света на земните хора.

Но вече бе късно…

Двата вече кухи, убийствени зъба на Ксинтия се забиха в незащитеното гърло на графа. Първо почувства странна, топла болка, а след това, като че ли в сън, всичко се завъртя и той беше на върха на щастието си. Никога досега не бе изпитвал такова страстно и опияняващо чувство. Както повечето смъртни, така и той, почти всяка нощ сънуваше кошмари и сцени от последните си мигове на проклетия, жесток живот, но сега…, сега му се искаше това да не свършва.