Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

Тези логични разсъждения минаваха като поток от въпроси в главата на графа и той не можеше да стори нищо, защото беше като парализиран от загубата на кръв и от нещо, което чак сега усети. Това бе тънко жило, което се промъкваше навътре в главата му и идваше от кървавите и все още неописуемо красиви устни на Ксинтия. Езикът й, като че бе се разцепил на две остри, тънки нишки и напредваше към кухината на черепа му. В очите й рицарят виждаше себе си, бял като платното на кораб, току-що тръгващ на път. Той като че ли също поемаше на път, но път, по който никога не бе плавал и път, който не бе земен.

— Достигнах я, Арон! И тя е така красива, че може и да не издържа на блясъка й… — предаде по-скоро по телепатия Ксинтия. Изфучаването на струята въздух, от превръщащото се вече в гущерова шия гърло, се устреми в празната, смрадлива зала.

— Просто й кажи да не се страхува и я милвай нежно с върха на езичето. Опитай! — меко изля напътствие през отвора-паст полумумията. — И след това я вземи!

— Тя е така нежна, така свети и така се страхува — рече Ксинтия. — Как да я взема?

— Обичаше ли го? — изопна устна Арон.

— Да! Само той можеше да ме прави щастлива. Единствено той ме подлудяваше и ме караше да се чувствам на върха, но никога не му го казвах… — изповяда се красавицата, потривайки зърно в оголеното от железния доспех на графа мъжко място. Гръдта й все още не бе започнала промяната в люспесто-мъхеста материя.

— Тогава не я наранявай. Просто се опитай да вземеш от резерва й, който само тя може да ти позволи да докоснеш — продължи Арон. — Ако ли пък не, то ти си задължена, в името на стадото, да го направиш. Внимавай, сега е моментът да докажеш себе си, Ксинтия!

Графът чуваше всичко това и се чудеше как е възможно да се случат такива странни и противоречиви на всякакво земно обяснение неща? И то точно с него и с неговата душа, за която вече знаеше, че съществува като отделно създание в него.

Тогава душата проговори пак, но вече с по-спокоен тон.

„Тя те обича все още и като че ли ще ме отмине, но и ще вземе от мен, от моя резерв, който вие хората никога не използвате, само ти понякога и затова ще те заболи страшно, мен също! Стегни се!“

И той усети режеща болка дълбоко в мозъка. Усети и мекото галене на вече дългия език, на все повече и повече превръщащата се в „летящ прилеп“ Ксинтия.

„Летящ прилеп“. Това определение произхождаше от вида на променящото се тяло на вече навлязъл в обреда новак-прилеп.

Променящата се хубавица беше точно отражение на процеса, но при нея беше и различно, защото и „летящите прилепи“ се деляха на красиви и останали. Колкото беше красива като земна жена, толкова по-красива ставаше като прилеп.

След вземането на част от резерва, тя започна видимо да променя съвършената структура на фигурата си в още по-великолепно, изпълнено с точни и съразмерни форми ново тяло. Първо шията й, оттегляща се от пробитото гърло на графа, вече удължена, се покри със сребърен люспесто-мъхав слой. След това черепът й придоби форма на овално, елипсовидно яйце, покрито отзад с дълги нишки свила. Ръцете, които бяха обгърнали графа се трансформираха в леки, но изключително здрави прилепови крила. Разликата беше само в това, че бяха изваяни, като листа на папрат от древни времена. Пръстите останаха същите, но здравината им бе желязна, а цветът им сребърен. Гърдите се разляха и придобиха здрав мускулест профил, покрит от мъхести, свилени косми. Лицето запази изящните си черти, но очите се издължиха и приеха формата на елипса. Трансформацията бе напълно завършена.

— Арон, доволен ли си? — като песен се провря звукът, идващ от изящно новоизваяните устни на жената-прилеп.

— И още как, та ти стана най-красивото създание във вселената, Ксинтия! — с явно задоволство заяви наблюдаващото от каменния отвор-прозорче, реципрочното по привлекателност същество.

— За да се промениш толкова съвършено, това значи, че си взела душата му! — обяви Арон и добави повече на себе си. — Отлично се справи, новак… мой.

„Всъщност тя го заблуди — прошепна душата на Уилям така, че само той можеше да я чуе. — Тя взе само от резерва, който ти бе така добре развил и затова се извърши промяната. Тя го направи за теб, защото те обича повече от себе си и повече дори и от стадото.“

Граф де Мол започна да осъзнава какво се бе случило, но загубата на кръв в почти безжизненото му тяло, даваше отражение върху мисълта му, която едва течеше.

Външно той бе абсолютно мъртъв. С килната глава встрани, прогризана шия, опръскани с кръв доспехи, за него можеше да се мисли, че е умрял…, но не бе така.