Христо Пощаков - Изумителното прераждане

Алекс усети че отново се подмокря в леглото, напоследък неконтролируемото действие на органите му ставаше обичайно. Вече на няколко пъти бе имал е и по-тежки случаи, със всеки изминал ден положението му се влошаваше. Беше все още наред с ума си, но се чувстваше съвсем безполезен. Сърцето му бе здраво, но усилията му само поддържаха неговото разпадащо се, осемдесет и четири годишно тяло, което упорито не желаеше да прекрати съществуването си.

Той се замисли за лошата си съдба. Децата му го бяха захвърлили в този старчески дом и почти не се интересуваха от него. Поради възрастта му, лекарите също го бяха отписали. Не разполагаше със средства за скъпи лекарства, а и да ги имаше, кой знае дали щяха да му помогнат. Възможните илюзии отдавна го бяха напуснали, впрочем това бе станало още след развода му, преди повече от трийсет години. Алекс си представи с кого ще се срещне на оня свят, ако такъв наистина съществуваше. Предполагаемо щеше да бъде посрещнат от най-близките си, но той нямаше такива. Беше израснал в сиропиталище, не сполучи с добри приятели и му бе интересно да разсъждава с кого наистина би могъл да се види. Може би с една смахната леля, която посети веднъж в лудницата и тя непрекъснато му се усмихваше. Кой знае? Не се сети за никой друг.

Докато здравата санитарка злобно оправяше нанесените върху постелките на леглото поражения, умореният, захвърлен върху близкия стол стар човек, продължаваше да мисли. Представи си скапаното си сбръчкано тяло и остатъците от бели коси, които не бе виждал в огледалото от години. И взе решението. Изглежда бе настъпило времето да приключи с мъките и собствената си безполезност, да се опита да се отърве от жалкото си съществувание, наречено живот. Но как? Евтаназията бе забранена със закон в страната му, а и той нямаше причини да я поиска. Никой нямаше да го убие, само поради факта, че вече е много стар.

Алекс погледна крадливо към количката на санитарката, която съдържаше паничка с набор от обичайни лекарства, но тя се намираше твърде далеч от него. Дори да успееше да вземе шепа от тях, ефектът от изпиването им щеше да бъде непредсказуем. Беше възможно да бързо да промият вътрешностите му и после да мине на още по-строг режим. Тази идея се отхвърляше. В малката стаичка нямаше нищо остро, а храненето се извършваше под надзора на едрата като мечка жена, която дори не му проговаряше. Скриването на пласмасов нож също бе невъзможно. Какво друго? Погледът му внезапно се спря върху шнура на нощната лампа, чиито щепсел влизаше в контакта под нивото на леглото.

Устата на Алекс Блитнер се разтегна в немощна усмивка. Санитарката приключи със смяната на чаршафа, опънат върху непромокаемата постеля на матрака, подхвана кльощавото му тяло и го хвърли като перце върху него.

— Какво толкова си се ухилил, пиклив кретен! — изсъска тя преди да излезе от стаята, с риск да бъде глобена от управата на старческия дом.

През същата вечер, Алекс извади щепсела от розетката и започна да се бори с изолацията на шнура. Не беше лесно да я захапва и дъвче с изкуствените си зъби. След около час усилия, инструментът за самоубийство беше готов. Той уви около китките си оголения проводник, усука краищата му и с доста голям трепет пъхна щепсела в гнездото му. Проклетото му сърце трябваше да спре да бие.

Той успя с намерението си, но попадна не точно там, където очакваше. Липсата на „файлове“, за близки души? в „компютъра“ на световния разум, предизвика объркване в програмата и го отпрати в чужд континуум, предназначен за разумни същества от друга галактика, отдалечена на милиони светлинни години от нашата. Алекс Блитнер се озърна и с недоумение установи, че около него се мотаят някакви невъзможни същества, които не приличаха на нищо видяно досега. Той беше възвърнал човешкият си вид и изглеждаше като странна птица, кацнала всред море от нокти, пипала, огромни очи и други непознати органи, за които нямаше представа за какво служат.

— Този пък откъде се взе — прелетя до него едно от по-големите от тях и почеса двете перки, които стърчаха от подобието му на глава.

Най-странното беше, че Алекс го разбра напълно. Изглежда че в различните континууми, Творецът беше унифицирал езиците. Звуците не се чуваха, но мисълта синхронно течеше с отварянето на озъбения отвор, който се намираше върху ръбатата буца, с която завършваше туловището на странния изрод и би трябвало да замества глава. Страничните отвори в нея наподобяваха хриле.