Христо Пощаков - Изумителното прераждане

Този път попадна на един от тях, който почти мигновено го прехвърли в някакво меко и космато тяло. Алекс погледна опашката си и инстинктивно потърси цицката на майка си, от която упорито се опитваха да го избутат неговите събратя. Но той беше най-големият и най-силният, така че бързо отстрани конкуренцията. Докато растеше, той установи по някои признаци, че е попаднал на вече познато място. Намираше се на Земята, но хората липсваха. Околната местност представляваше нащърбен пейзаж от развалини, от които бяха избуяли хилави растения.

Тъй като беше запазил в паметта си информацията за предишните прераждания, Алекс бързо се ориентира в семейството на мутиралите сиви плъхове, които отдавна бяха станали разумни. През изминалите няколко хиляди години кармата му почти беше завършила цикъла си и благодарение на добрите му постъпки, бе изчистена от негативни последици. Но той по навик се зае с извършване на нови полезни дела.

Народът на плъховете беше оцелял в тунели и канализационни шахти, пукнатини и пещери, бе надживял студа, глада и мизерията, и се бе заел с бързото премахване на пораженията, останали след сблъсъка на огромния астероид със Земята. Това бе довело до изчезването на конкурентното гадно човечество и сега по отново огряната от слънце повърхност на планетата кипеше оживен труд.

Алекс постепенно се превърна в голям просветител, който прилагаше наученото в различните чужди светове във всички сфери на новосъздадената промишленост и селско стопанството. На десет годишна възраст, макар и малко позакъснял, той се ожени за красива кафява женска, която му народи много деца.

Един ден, вече трийсет и пет годишен, Алекс се почувства на границата на силите си, за кой ли път Смъртта му отправяше покана. Той погледна към двама от внуците си, които си играеха около него, после лениво започна да се рови в спомените си. По някое време стигна до старческия дом, откъдето бе тръгнала одисеята му и с отвращение се сети за самоубийството си. Никога повече нямаше да постъпи така, сега всичко изглеждаше толкова различно.

Многомилиардният му народ бе изградил стройна социална система, в която всички се трудеха за всеобщото благо, а междуличностните разправии се наказваха строго. Алекс бе оформил учението за Висшия морал, под негово ръководство бяха създадени университети и изследователски лаборатории, в които се разработиха стотици нови технологии. Предстоеше производството на първият хиперпространствен двигател, с който опашатите щяха да овладеят дълбокия космос. Остатъците от човешките развалини отдавна бяха почистени, на тяхно място вече се издигаха екологично чисти и спретнати градове, а добре гледаните полета раждаха вкусна реколта от генно модифицирани, хрупкави семена. Синовете и дъщерите му бяха станали професори, многобройните му внуци го даряваха с непрекъсната обич. Този път изобщо не му се умираше.

Той не можеше да знае, че поради многобройните добри дела, извършени от него, Главният програмист щеше да го превърне в Разпределител, необходим за нуждите на новопоявилата се цивилизация в кълбовидната галактика М16, а това само по себе си, означаваше повишение в йерархията на разумите. Може би след няколко хиляди века щеше да стигне до Висшите информационни полета и тогава времето щеше да престане да го притеснява, тъй като там то напълно липсваше.

Засега Алекс Блитнер, наречен от народа си Великият, беше напълно доволен от изживяното досега, а опашатите възнамеряваха да му издигнат паметник.

— Само аз имам такъв добър и умен дядо — изцвърча до него най-малкият му внук.

— И аз, не само ти! — добави сестричката му и завъртя гневно опашчица.

За първи път от всичките си съществувания, Алекс щеше да умре МНОГО ЩАСТЛИВ.

© 2004 Христо Пощаков

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1738]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48