Мери Кларк - През цялата нощ

На другия ден, когато дойде на репетицията й, тя ясно видя разочарованието в очите му. Свиреше соната на Бетховен и макар че от техническа гледна точка изпълнението й да беше съвършено, липсваше му жар.

Когато свърши, дядо й сви рамене.

— Техниката ти е изключителна, няма спор. Но винаги си скривала нещо от себе си. Не зная защо. Сега скриваш всичко. — Строго я погледна. — Ако продължаваш така, Сондра, няма да се задържиш дълго на голямата сцена! Какво има? Страниш от човека, който те обича и когото, сигурен съм, ти също обичаш. Страниш и от мен. Не зная защо, но го наблюдавам от години. Нищо ли не може да те трогне?

Той тъжно и примирено сви рамене, извърна се и се отправи към изхода на студиото.

— Аз съм майката на бебето, изоставено при „Сейнт Клемънт“ — извика тя и думите тежко увиснаха между тях.

Дядо й спря и се обърна.

Сондра безжизнено му разказа всичко. Когато свърши, последва продължително мълчание. Накрая старецът кимна.

— Това било, значи. И виждам, че в известен смисъл ме обвиняваш за това, че си изоставила бебето. Може да си права, а може и да не си. Няма значение. Ще обърнем и последния камък, за да го открием. Ще разкажем на Гари — той има огромни възможности. И ако не прояви разбиране, значи не те заслужава. А сега… — дядо й взе цигулката и я пъхна в ръцете й — … сега свири с цялата си обич към детето, което търсиш.

Сондра постави инструмента под брадичката си и взе лъка. Можеше да си представи дъщеричката си. „Но дали косата й е руса като моята, или е като на баща й — тъмна, копринено мека? Очите й — дали още са сини или кафяви като моите, или тъмни като неговите?“ Беше го познавала толкова за кратко и вече не изпитваше към него никакви чувства, но все пак той бе баща на детето й. „Сигурно прилича на мен — реши. — Сега е на седем, музиката е в душата й — мислеше си, докато прокарваше лъка по струните. — Лицето й все още ми убягва. Но чувам стъпките й. Усещам присъствието й. Тя също чувства, че копнея за нея.“ — Забравила за дядо си, Сондра унесено засвири.

„Аз дори не й дадох име. Как бих я нарекла? Как я наричам в душата си?“ — Отчаяно търсеше отговора, но не можеше да го открие.

Когато свърши, дядо й кимна.

— Това е нещо друго. Все още не даваш всичко от себе си, но беше много по-добре. Какво ще изсвириш, когато те извикат на бис?

Сондра сама се изненада от отговора си:

— Една коледна песен. „Цяла нощ“.

В неделя сутринта Алвира и Уили отидоха на службата в „Сейнт Клемънт“, Кейт Дъркин също присъстваше и по нейно настояване после отидоха в дома й на кафе.

Когато пристигнаха, семейство Бейкър тъкмо излизаха.

— Двамата с Линда отиваме за сутрешните вестници — весело каза Вик. — Винаги решаваме цялата кръстословица в неделния „Таймс“.

— Познавах един човек, който твърдеше, че всяка седмица я решавал цялата, но когато веднъж някой провери, се оказа, че лъже — попълваше празните места, с каквато дума му хрумне — отвърна Уили. — Може би е ваш приятел?

Усмивката на Бейкър замръзна. Линда сви рамене и го дръпна за ръкава.

— Хайде, мили.

— Виждам, че вече не носи черната си вратовръзка — отбеляза Уили, докато наблюдаваше отдалечаването им.

— Цяло чудо е, че още не си е строшила врата на тези високи токчета — каза Алвира. — Тротоарът е заледен.

— Повярвай ми, точно тя няма да се подхлъзне — отвърна Кейт. — Винаги ходи с такива обувки. — Отключи вратата и я отвори. — Влизайте. Тук става ужасно течение.

— Хайде да си изпием кафето в салона — предложи Кейт, докато си събличаха палтата. — Сутринта запалих камината и е много уютно. След черква в неделя Беси обичаше да пие кафе с прясно изпечен кекс в салона.

Тя не позволи на Алвира да й помогне.

— Какво са няколко чаши и чинийки! Ти цяла седмица тичаш заради мен. Влез вътре и седни.

— Винаги съм харесвал тази стая — отбеляза Уили, когато се настани на мекия кожен фотьойл — любимото място на съдия Алойшъс Маър, чийто портрет в съдийска тога все още добродушно гледаше към тях от стената над камината.

— Прекрасна е — съгласи се Алвира. — Вече рядко се срещат такива високи тавани и камини. Например тези дърворезби. Това си е цяло изкуство. Ужасно е, че бедната Кейт няма да им се наслаждава до края на живота си. — Тя се огледа наоколо и въздъхна. — Е, предполагам, че Беси не би имала нищо против да заема любимото й кресло. Представям си я как седи там с крака на възглавничката и гледа любимите си сериали — и тежко ти, ако я прекъснеш по време на „Животът е само един“ или „Окръжна болница“. И какво прави после, малко преди да умре? Качва се горе и пише завещание, с което изхвърля сестра си от тази къща. Хм, това означава, че е пропуснала поне един от сериалите си тъкмо в последния си ден на този свят.