Мери Кларк - През цялата нощ

— Може в рая да дават сапунени опери и да си навакса — отвърна Уили.

Кейт влезе в стаята с поднос, който остави върху малката масичка.

— О, Уили — каза тя, — би ли затворил вратата? „Миличък“ и „сърчице мое“ всеки момент ще се върнат с вестниците и не искам да ни пречат.

— С удоволствие, Кейт — рече той и с пъшкане се изправи.

Споменаването на семейство Бейкър отново ги върна към темата за завещанието. Алвира инстинктивно включи микрофона си.

— Беси винаги пишеше с писалката на съдията и никога не използваше синьо мастило — каза Кейт, когато Алвира заговори за различните подписи под завещанието и потвърдителната клауза. — Но пък в последните си дни правеше много невероятни неща.

— Ами пишещата й машина? — попита Алвира. — Струва ми се, че в Деня на благодарността спомена нещо за нея.

— Не съм сигурна — измърмори Кейт.

— Добре. А как беше със зрението?

— Носеше бифокални очила, ти знаеш. Но за четене трябваше по-голям диоптър. Ако не приближеше нещо до очите си, изобщо не можеше да го прочете. Може да е подписала онези документи, като си е мислела, че са за доставка на боя, лак или инструменти. Веднъж бях тук, когато Бейкър й донесе да подпише такава квитанция. И й подаде своята писалка.

— Но това не може да ти помогне в съда — отбеляза Уили. — Кейт, бих дал всичко за парче от твоя кекс.

Тя се усмихна.

— Разбира се. Беси също го обичаше. Каза ми дори след смъртта й в неделя сутрин да й оставям парче в тази стая. Иначе призракът й щял да ме преследва.

„А ето ги и семейство Бейкър“ — помисли си Алвира. От антрето се разнесе изщракването на външната врата.

— Наследниците се връщат — измърмори тя и после се смая, когато вратата на салона рязко се отвори и на прага усмихнати застанаха Вик и Линда Бейкър.

— Предобедна закуска — с обичайния си тон каза Вик. — Така го наричат в Англия. — Пристъпи в стаята. — Леле, този кекс изглежда великолепен, Кейт.

— И наистина е такъв — ледено отвърна Алвира. — Вие не бяхте ли поправяли тази врата, господин Бейкър?

— Да, поправих я.

— Затова ли не се затваря?

— Ще я видя отново. — Тази тема очевидно го правеше неспокоен и той се завъртя към вратата. — Е, нямам търпение да реша кръстословицата.

Те изчакаха да заглъхнат тежките стъпки на Вик и тракането на токчетата на Линда.

— Този човек от нищо не се обижда — отбеляза Уили.

— Не е само това — отвърна Кейт. — Иска да чуе за какво си говорим. Слава Богу, че вече почти свърших с разчистването на стаята на Беси. Когато съм там, той винаги се навърта наоколо. — Тя се намръщи. — Знаеш ли, Алвира, като говорим за пишещата машина, тя също се нуждае от поправка. Постоянно прескача, освен ако не пишеш съвсем бавно. Току-що се сетих. От известно време, когато погледна към машината, все се мъча да си спомня какво наистина каза Беси в Деня на благодарността.

Алвира изпи последната глътка от кафето си и със съжаление отклони поканата за второ парче кекс.

— Дай да видя машината — каза тя.

В бюрото на Беси откриха няколко листа хартия. Алвира пробва и установи, че пишещата машина наистина се нуждае от поправка.

— Откога е така?

— Поне от Деня на благодарността.

— Това означава, че Беси или е написала завещанието си преди Деня на благодарността — и следователно е излъгала монсеньор Том, когато са се срещнали в деня след празника, или че го е написала през уикенда, но съвсем бавно. Кой кого заблуждава?

— Но това също не е доказателство, скъпа — напомни й Уили. Погледна към кашоните до стената в стаята на Беси. — Кейт, искаш ли да ти помогна с пренасянето им?

— Не още. Трябва да опаковам още нещо, но не мога да го открия. Оставих за пране една розова нощница на Беси и сега я няма. По нея имаше малко пудра и не исках да я пращам мръсна. — Тя сниши глас и плахо погледна през рамо: — Знаете ли, ако Линда Бейкър не се обличаше като евтина уличница, бих се заклела, че Вик я е взел за нея. Какво ще кажете за това?

Същия следобед, докато Уили гледаше по телевизията мача между „Джайънтс“ и „Стийлърс“, Алвира седеше на масата в трапезарията и за пореден път слушаше записите на разговорите, свързани със завещанието на Беси. В същото време си водеше бележки и бърчеше чело, щом нещо й направеше впечатление.

Резултатът бе равен и вече течеше четвъртата част, когато тя извика:

— Мисля, че го открих! Уили, Уили, слушай! Ти би ли нарекъл Беси „милата стара сладурана“?

Мъжът й не откъсна поглед от екрана.