Мери Кларк - През цялата нощ

— Хайде, Стар, да вървим — нареди й. — Заминаваме. Не се опитвай да взимаш нищо друго, освен чашата. — Знаеше, че може би е лудост да води детето със себе си, след като го преследваше полицията, но Стелина щеше да му носи късмет — тя бе неговата щастлива звезда.

— При баба ли ще ме водиш, татко?

— Може би по-късно утре. Казах ти, хайде. Трябва да тръгваме. — Хвана я за ръката и я задърпа след себе си към коридора.

Стелина стискаше сребърната си чаша, докато се мъчеше да не изостава. Без да заключват вратата след себе си, те се затичаха надолу по стълбището — един етаж, втори, трети.

На последната площадка преди фоайето Лени рязко спря и се заслуша. „Засега нищо“ — помисли си той и изпита облекчение. Трябваше му само още минута и щяха да са в открадната кола. И после щеше да е на свобода.

Бяха по средата на фоайето, когато входната врата внезапно се отвори. Лени дръпна Стар пред себе си и се престори, че вади оръжие.

— Само стреляйте по мен и ще я очистя — неубедително извика.

Групата водеше Джо Трейси. Нямаше намерение да рискува живота на детето, колкото и несериозна да беше заплахата.

— Всички назад! — предпазливо заповяда детективът. — Пуснете го да мине.

Колата на Лени се намираше само на няколко крачки пред блока. Пред безпомощните погледи на полицаите той повлече Стар към нея, отвори предната лява врата и хвърли вътре чантата.

— Влизай и се премести от другата страна — нареди й. Никога не би я наранил, но се надяваше ченгетата да не го знаят.

Тя се подчини. Баща й влезе и затръшна вратата. Пусна я, за да запали двигателя, и тогава тя светкавично отвори дясната врата и изскочи навън. Стиснала в ръце потира, с развят зад себе си воал, Стелина се затича по улицата, докато полицаите обграждаха колата.

Десет минути по-късно Алвира, Уили и монсеньор Ферис пристигнаха пред блока и откриха Лени с белезници на задната седалка на патрулна кола. Те изтичаха нагоре по стълбището и научиха, че Стелина и потирът са изчезнали.

Застанали в дневната на апартамента, в който през тези седем години бе живяло момиченцето, тримата разказаха на Джо Трейси за потира и за подозрението си, че Стелина е изчезналото бебе от „Сейнт Клемънт“.

Откъм спалнята на Лени се появи един от полицаите.

— Виж това, Джо. Намерих го пъхнато между полицата и стената в гардероба.

Трейси прочете смачканата бележка, после я подаде на Алвира.

— Тя наистина е изчезналото бебе, госпожо Миън. Ето го доказателството. Това е писмото, което майката е закачила за одеялцето.

— Трябва да телефонирам — с въздишка на облекчение рече тя. — Но първо искам да открием Стелина…

— Вече я търсим — отвърна Трейси. В този момент иззвъня клетъчният му телефон. Той послуша за миг и широко се усмихна. — Спокойно можете да телефонирате. Малката Дева Мария току-що се е опитала да влезе в болницата „Сейнт Люк“, за да види баба си. — После нареди по телефона: — Останете там. Веднага тръгваме за болницата. — Детективът се обърна към Алвира, която вече беше вдигнала слушалката в отсрещния край на стаята. — Предполагам, че се опитвате да влезете във връзка с майката на детето.

— Да, така е. — „Дано Сондра си е в хотела“ — помоли се тя.

— Госпожица Люис остави съобщение, че вечеря с дядо си в ресторанта — обясни й служителката от рецепцията. — Да ви свържа ли с нея?

Когато Сондра отговори, Алвира й каза:

— Бързо вземи такси и ела в болницата „Сейнт Люк“.

Детектив Трейси взе слушалката от ръката й.

— Оставате таксито. Ще пратя да ви вземе патрулна кола, госпожо. При нас е едно момиченце, което със сигурност искате да видите.

Четирийсет минути по-късно Алвира, Уили, монсеньор Ферис и Джо Трейси се срещнаха със Сондра и дядо й пред стаята на Лили в кардиологичното отделение на болницата.

— Тя е вътре при жената, която я е отгледала — прошепна Алвира. — Не сме й казали нищо. Ти ще трябва да го направиш.

Пребледняла и разтреперана, Сондра отвори вратата.

Стелина стоеше до леглото, обърната с профил към тях. Слабата светлина като че ли обграждаше с ореол лъскавите руси коси, които се спускаха изпод синия воал.

— Бабо, радвам се, че си будна и се чувстваш по-добре — казваше момичето. — Един любезен полицай ме доведе тук. Исках да ме видиш в красивата ми рокля. И ето, наистина пазих чашата на майка ми. — Тя вдигна в ръце сребърния потир. — Използвахме го за тържеството и аз се помолих желанието ми да се изпълни — майка ми да се върне при мен. Мислиш ли, че Бог ще ми я прати?