Мери Кларк - През цялата нощ

— Стар — задъхано каза той, — баба току-що получи припадък и се наложи да дойде лекар. Той повика линейка. Известно време може да се наложи да остане в болница, но ще се оправи. Обещавам ти.

— Сигурен ли си? — изпитателно се вгледа в очите му тя.

— Абсолютно.

Момиченцето изтича напред и когато зави зад ъгъла, видя, че от блока им изнасят носилка. Сърцето му се разтуптя, когато се втурна към нея.

— Бабо, бабо — извика и протегна ръце към любимата си пралеля.

Лили Малдонадо се опита да се усмихне.

— Стелина, сърцето ми не е добре, но в болницата ще ми помогнат и ще се върна. Сега трябва да си измиеш ръцете и лицето, да се срешиш и да си облечеш туниката на Благословената майка. Не трябва да закъсняваш за тържеството. Довечера татко ти ще ти донесе дрехи при госпожа Нунес. Докато се върна, ще спиш при нея.

— Бабо — прошепна Стелина, — Рашид, който играе един от влъхвите, строши съда с мирото. Моля те, може ли да му дам чашата от мама, за да я носи на тържеството? Тя е свещена, нали си ми разказвала, че била на чичо й, който бил свещеник. Моля те. Много ще я пазя. Обещавам.

— Трябва да тръгваме, момиченце — каза санитарят и задърпа Стелина за ръката, за да я отстрани от носилката. — Можеш да посетиш баба си в болницата „Сейнт Люк“. Тя е съвсем наблизо, на Сто и тринайсета улица.

Очите на детето се насълзиха.

— Бабо, знам, че ако занеса чашата, ще се сбъдне едно мое желание. Моля те, позволи ми.

— Какво е това желание, bambina? — попита Лили с глас, натежал от успокоителното, което й бяха сложили.

— Да се върне майка ми — каза момиченцето и сълзите започнаха да се стичат по бузите му.

— О, Стелина, bambina, да можеше наистина да се върне, преди да умра. Добре, вземи чашата, но внимавай да не те види баща ти. Може да не ти позволи да я вземеш.

— Благодаря ти, бабо. Утре ще дойда да те видя, обещавам.

Минута по-късно линейката замина с пусната сирена.

— Трябва да побързаме, Стар — каза Лени.

Детският център беше украсен с елха и гирлянди от сплетени елхови клонки. През уикенда неколцина доброволци бяха построили в единия край на голямата стая на втория етаж платформа, която служеше за сцена. От двете й страни бяха закачени стари кадифени завеси. За публиката бяха наредени сгъваеми столове и в стаята прииждаха родители, роднини и приятели на децата, които участваха в тържеството.

Алвира бе пристигнала рано, за да помогне на Корделия и Мейви да облекат децата. С помощта на ужасни заплахи сестра Корделия успяваше да поддържа известен ред сред възбудените изпълнители. В шестнайсет и десет, точно когато вече всички започваха да се тревожат за нея, се появи Стелина.

Алвира бързо я хвана за ръка.

— Баба ти видя ли те в костюма? — попита, докато поправяше синия воал върху водопада от тъмнозлатиста коса на детето.

— Не. Откараха я с линейка в болницата — тихо отвърна Стелина. — Татко ми обеща да ме заведе да я видя. Тя ще оздравее ли, госпожо Миън?

— О, надявам се, миличка. Но докато е в болница, ние ще се грижим за теб. Нали знаеш колко се страхувахме, че ще се наложи да закрием Детския център? Е, стана чудо и вече няма такава опасност — а това означава, че ще се виждаме всеки ден след училище.

Стелина тъжно се усмихна.

— О, толкова се радвам. Тук ми е хубаво.

— А сега тичай да си заемеш мястото до Свети Йосиф. Искаш ли да ти подържа багажа? — Тя протегна ръка към найлоновата пазарска торбичка, която стискаше Стелина.

— Не, благодаря. Трябва да дам на Рашид чашата, за да я поднесе на младенеца. Сестра Корделия ми позволи. Благодаря ви, госпожо Миън.

Алвира я проследи с поглед. „Това дете ми напомня за някого. Но за кого?“ — запита се тя, докато се връщаше на мястото си.

Светлините угаснаха. Дойде време за началото на коледното тържество.

— Беше прекрасно! — заповтаряха всички, когато заглъхнаха последните звуци на „Цяла нощ“ и гръмнаха аплодисменти. Из цялата стая запроблясваха светкавици на фотоапарати — родителите искаха да запечатат момента. Алвира рязко дръпна сестра Мейви Мери за ръкава.

— Мейви, искам да направиш снимка отблизо на Стелина — каза. — Даже няколко.

— Естествено, Алвира — съгласи се монахинята. — Тя игра превъзходно. Когато запя, не издържах и се разплаках. Вложи толкова чувство в думите!

— Така е. Носи музиката в душата си.

Невероятната, безумна идея на Алвира започваше да се превръща в увереност, но не искаше да я признае дори пред самата себе си. „Като начало можем да проверим акта за раждане — помисли си тя, — но, мили Боже, възможно ли е?“