Едгар Уолъс - Тайнственият убиец

— Съществуват ли две къщи под името Гриф Товер? — попита той неочаквано, разглеждайки картата.

— Да. Освен владението на Пене, което носи такова име, съществува и една стара кула, истинският Гриф Товер, както по-рано се е наричала. Струва ми се, че се намира или в самото владение на Пене или близо до него. Тя е стара кръгла кула, около 612 метра висока. Предполагат, че е от преди 2000 години. Аз живо се интересувам от археология, та съм проучил най-подробно тази развалина. Най-долната част, без съмнение е римски строеж. Тук римляните са имали голям лагер. И наистина „Регмун“ е бил един от най-главните им укрепени пунктове. Съществуват най-разнообразни предположения около създаването на Гриф Товер. Вероятно първоначално е имало окопи или укрепления. Според мен първоначалната римска кула е била висока само няколко стъпки. Едва по-късно стените са били издигнати, без да се знае защо.

Майк вътрешно се смееше.

— Ако предположенията ми са верни, още тази нощ ще узная нещо повече за тази римска крепост — каза той.

Майк нареди да пренесат багажа му от хотела в новата му квартира. Като се върна, той видя, че на масата му е сервирано за три лица.

— Очаквате ли някого? — попита Майк.

Той погледна Джек Хебуорд, който беше зает с последните приготовления на масата. Като ерген Хебуорд имаше усет към добрия ред и всички чинии, чаши, кърпи и други прибори беше поставил точно както трябва.

— Да, една ваша приятелка.

— Моя?

Джек кимна.

— Поканих мис Лимингтон на вечеря. Когато видя един човек на вашата възраст да се изчервява при споменаване името на едно младо момиче, мога само да съчувствувам. Направих това отчасти по комерчески съображения, отчасти за да бъде с мен и през извън работното време. Днес тя не игра много добре, но аз зная, че днес всички ние не бяхме на висота.

Скоро след това пристигна и Адела Лимингтон. Тази вечер тя изглеждаше очарователна. Майк не можеше да й се нагледа и макар че не искаше да си признае, тя се беше вмъкнала в сърцето му.

Джек Хебуорд й помогна да съблече мантото си.

— Като идвах насам — каза тя — мислих как всичко бързо се променя. По-рано и на сън дори не съм мислила, че някога ще мога да вечерям с вас, мистер Хебуорд.

— И на мен никога не ми е минавало през ума, че така добре ще играете, за да става нужда да ви каня на вечеря. А след пет години ще си кажете: защо тогава ми се виждаше така необикновено да приема една проста вечеря с глупавия директор Хебуорд.

Той сложи ръка на рамото й и я въведе в стаята. Едва сега тя видя Майк. Младият човек с неудоволствие забеляза разочарование по лицето й. Но това трая само секунда. Тя сякаш беше прочела мислите му и обясни:

— Мислех, че ще говорим само за филми — каза тя с усмивка.

— Това пак можете — отвърна Майк. — Аз съм най-добрият слушател на света. Първият, който спомене думата убийство, ще бъде изхвърлен от прозореца.

— В такъв случай трябва да бягам — каза тя развеселена — тъй като имам намерение да говорим за убийства и мистерии по-късно!

При уютната обстановка момичето се показа в съвършено друга светлина. Всички добри качества, които Майк предполагаше в нея сега се проявиха. Нейната боязливост и почти хладна резервираност изчезнаха в компанията на двамата мъже.

— Днес следобед бях детектив — каза тя, след като кафето беше сервирано, — при което направих интересни открития. Аз ви разказах, че вчера вечерта за втори път видях мистериозния автомобил. Днес като вървях, случайно видях отпечатъци от гуми по средата на улицата. Аз ги проследих и се оправда предположението ми, че водят към полския път, който пресича края на улицата. Те бяха единствените следи от автомобилни гуми по този път. Не се съмнявам, че следите бяха от същата кола, шофирана от човека с бялата женска ръка. Почти на средата на пътя, преди пресечката, открих петна от масло. Навярно колата тук беше стояла повече време. Ето какво намерих.

Тя отвори малката си чанта и извади малко, тъмносиньо стъкло. Върху него нямаше никакъв етикет и не беше затворено. Майк го взе, разгледа го внимателно и констатира силна, неприятна миризма.

— Знаете ли какво е имало в него? — попита тя. Той поклати глава.

— Дайте да видя — каза Джек Хебуорд, взе стъклото от Майк и го поднесе към носа си. — Бутилхлорид — каза той бързо, при което момичето кимна.

— И аз така мисля. Баща ми беше аптекар. Веднъж като дете си играех в аптеката, видях в един отворен шкаф едно хубаво шише, взех го и го отворих. Баща ми навреме ме съгледа и ми взе шишето. Иначе кой знае какво щеше да се случи. Тогава бях много малка, но специфичната миризма не съм забравила.