Георги Крумов - Предговор (Тайнственият триъгълник)

От дълбока древност морето е възбуждало фантазията на човека. Безброй поверия са свързани с тайнствената водна шир, с нейните непрогледни дълбини. Ние и сега наричаме Световен океан волните простори на планетата, вместо да ги наречем земен океан. Човекът, изправен пред наистина внушителната гледка на синята безбрежност, е отразил в нея почудата си от мащабите на света. Думите на Христофор Колумб „Не стигат слова, за да разкажат, и ръце, за да опишат всички чудеса на океана“ по своему се потвърждават и днес. А не са редки и парадоксите в откриването на „чудесата“. Вече и децата знаят, че кашалотите реагират на корабните ехолоти и се опитват да водят с тях „диалог“. През нашия век науката бе изненадана от откритието за акустичните локацин на китообразните и веднага след това за втори път бе „изненадана“, че още Аристотел е знаел за съществуването на този биологичен феномен… Така нещата понякога се преоткриват, а пътят към пълното им разгадаване остава продължителен и често пъти проектиран в далечното бъдеще. Затова бихме могли да кажем, че традиционният белетрист, посветил перото си на актуални проблеми, поставя тези проблеми „на дневен ред“. Фантастът ги поставя „на вековен ред“ и дори каламбурното в тези думи подсказва нещо от същината на жанра.

В космогоничните представи на древните, морето винаги е играло първостепенна роля. То ражда богове и богини, крепи земята, от морето идват и в морето изчезват чудовища и добри хора от неизвестни раси; в морето е скрито — според поверията на Шумер и Акад — бодливото цвете на безсмъртието, в морето е отмъкнато то отново от някакво зловещо влечуго, което го изтръгва из ръцете на цар Гилгамеш. На морското дъно лежат действителни и мними градове и държави, там е потънала не една надежда и мечта на човечеството и оттам са се надигнали други — реални и илюзорни. На дъното, под загадъчните водни пластове, има и поселища от някогашни космически пришълци, които от време на време задоволяват безумното си любопитство, като грабват по някой кораб или самолет, или изпращат, за да ни стряскат или развличат, летящи чинии и други неидентифицирани домакински съдове. Понякога грабват само хората от обречения кораб — старинен ветроход или модерен лайнер — и навярно за да подсилят чрез кръвосмешение своята разкиснала се под водата раса. Морето е всичко.

Жул Верн му посвети двадесет хиляди левги и бисерите на своето въображение. Джонатан Суифт разходи през него своя Гъливер. Фантастите — „морски“ или „сухоземни“, „космически“ или открили „тайнства“ на своята си уличка — създадоха вече необичайно пъстра палитра от идеи, мисли, прогнози, неведнъж мъдри, неведнъж глуповати. Сирано и Рабле като че ли — уви — започват да бъдат забравяни. Икар и майстор Манол може би вече не са така популярни, но съвременникът помни предсказанията на Уелз за световната война в „Освободеният свят“ или за хитлеризма в „Самовластието на мистър Парем“. Фантастиката на Чапек във „Война със саламандрите“ отново добива широка актуалност: човечеството се самопредпазва и чрез литературата. Социалните абсурдизации на Кафка — без, разбира се, да е фантаст — чрез смътната му, потискаща фантастична черта в творчеството му заклеймиха буржоазната бюрокрация и света, в който се ражда „малкият човек“. Популярната абсурдна драматургия все повече черпи от похватите на фантастиката. Присъствието на научност в това многообразие на жанра е различна: някъде го откриваме с изненадващата сила на прогнози етиката, другаде изобщо научност няма, а не е и търсена — има само набор от псевдонаучни и научноподобни термини и внушения, които в най добрите случаи са посветени да подсилят някоя преценка за човека или човешкото. Научността е била и безспорно ще бъде най трудният и ценен елемент на фантастиката. Тя сочи и най добрия път на множество фантасти, по който — макар и в приятен зигзаг — виждаме да крачат Кларк, Бредбъри, Азимов, Лем, Мещерхази, Дидов… Но жанровата търпимост ни най-малко не лишава от широк „друм“ и онези писатели, временно или трайно увлечени по фантастиката, които твърде често отръскват научността с такава лекота, сякаш махват с пръст прашинка от ревера на сакото си. Тяхната сила — като на Маркес или Кортасар — обикновено е в нравствените инвенции, в моралната оценка или самооценка на личността в обществото или микросредата.