Георги Крумов - Предговор (Тайнственият триъгълник)

Някои фантасти търсят все по-често морета и океани из Космоса. Понякога те са като земните, друг път творческата мисъл се е надпреварвала да им придаде необичаен вид и смисъл. Морето по далечните планети е преди всичко символ, носталгия, надежда, отчая ние, борба, изпитание и награда — впрочем, каквото си е то и тук, на Земята. Само че за мнозина реално разгадаемото от земния океан не е така примамливо, както видението за космическите водни простори, в които понякога присъствието на невъзможното е по очебийно от всичко друго.

На какво ли се дължи това? Ако мога да предложа един условен отговор, той ще бъде преди всичко на самите читатели, любители на фантастиката и научната фантастика. В едно интервю със Станислав Лем става дума за три вида читатели, чиито предпочитания в края на краищата повлияват върху „програмата“ на фантаста:

„Към първия тип спадат хора, които очакват от научната фантастика анализ на актуалните проблеми на съвременното общество в особени, екзотични, невероятни условия. Те предполагат, че условната фантастична ситуация помага за по свежото възприятие на днешните проблеми. Вторият тип притежават остро развито чувство за ирационалност, интерес към неразрешените и неразрешими загадки на живота; В научната фантастика те виждат начин да се докоснат до «тайните на битието», «да надникнат в бездната», но това пътешествие към тайните те извършват в разбираеми условия и искат да видят «бездната» повече или по-малко узнаваема… И на края — третият тип. Тяхната ориентация можем да наречем условно технократска. Те считат, че научната фантастика трябва да се занимава с действително научните проблеми на бъдещето.“

При някои автори — дори сред най видните и популярните — забелязваме нещо като жанрово езичничество. Те служат и на трите читателски идола. А немалко — и на още други. Жертвоприношенията пред тези идоли, разбира се, са несравнимо повече, отколкото жреческите прозрения.

В този том с фантастика на морска тема преобладават разкази, които ще допаднат преди всичко на първия тип читатели и само донякъде на втория. Третият тип, доколкото съществува у нас, ще остане незадоволен. Впрочем не е и възможно да се задоволят в един том с ограничена тематика всички разбирания и предпочитания за научната фантастика. Защото трите типа читатели биха могли да станат много повече, ако не ги групираме в категории, които така строго обобщават предпочитанията им. Отдавна вече се говори за сюрреалистична фантастика, все повече за лирична, за приказна, а и шегата, гротеската, параболата са ни добре известни. Говори се вече и за „народен сюрреализъм“ — всъщност за митологичните и фантастични елементи на народната приказка. Не е мястото тук да спорим с тази „агресивност“ на жанра, макар — нека изразя едно субективно мнение — ми се иска „пулсациите“ му да бъдат центростремителни, а не центробежни… Малко познаваме още — и не губим много от това — представителите на „демоничната“ и дори „апокалиптична“ фантастика. Но често това дори не е фантастика, а болезнена гледка, безумен кошмар. Или както бях чел нечие определение: смет за изриване.

Хулио Кортасар в разговор с интервюиращ говори как някои негови фантастични творби разярили аржентинската хунта, как тя е наложила груба цензура върху тях. Той говори и за свой научнофантастичен разказ с ярко и пряко революционно внушение (публикуван в кубинското издание „Ел Кайман Бербудо“) и същевременно се оплаква, че съществуват — там, където най-малко би трябвало да ги има — мнения за това, че фантастиката е безполезна, дори вредна, защото отвличала вниманието на читателя от проблемите на реалността… Така от революционността до абстракцията фантастиката, както изобщо литературата, приема върху себе си изобилие от плюсове и минуси в един вече така многодетен спор „за и против“.

Критиците добре познават този спор: той ту е негласен, но създава болезнени манипулации, ту добива знак и буква. Ще го спомена само защото читателите не го познават достатъчно: става дума литература ли е фантастиката и трябва ли тя да носи чертите на белетристиката. Множество писатели убедено откликват с „да“ и на двата основни (защото има още много) въпроса. Читателят, доколкото е изразявал мнението си, в преобладаващите случаи е солидарен с тях. Но често дори известни творци натрапват своето „не“. Ето например как реагира в статията си „Жул Верн и неговите деца“ писателката Агнеш Наг Немеш: