Георги Крумов: Лъжците от Урановата планета

В горещите часове не издържаха: качиха се на катерчето и излезнаха на брега. „Пчеличката“ — както наричаха ракетоплана за връзка между кораба и планетата — сега бе в сянка. Тежка, мрачна и примамлива сянка под огромните скали, върху най-високата тераса на стръмните, отвесни каньони, издълбани от някогашните реки — мъртви, изчезнали до последната капка вода. В преддверието на „Пчеличката“ свалиха защитните си костюми и ги хвърлиха в камерата за дезактивизация. Павел се отдръпна зад тънката полупрозрачна завеска и изчака Стела да се преоблече. Гледаше силуета й, гъвкавите й, плавни движения, силни и резки и все пак женствени, учудващи — отразени върху завеската като върху екран от златистото сияние на излъчвателите. После наведе глава. Беше обещал да не я гледа. Когато вдигна отново поглед, нея вече я нямаше.

Павел дръпна завеската и се зае с досадната процедура. Макар че приборите показваха всичко в рамките на нормата, пъхна се за миг под душа с тежката, плътна дезактивизационна течност, после облече халата си. Индикаторът светеше в зелено: всичко е наред. Това и щеше да запише — както всеки ден — в дневника.

Впрочем може би само днес — не.

В приборното отделение, което им служеше и за трапезария, тя го чакаше отпусната в креслото. Бавно сресваше дългите си медночервени коси. Бе успяла да се окъпе оттатък, в миниатюрната им баня, светилище с истинска земна вода. По косата й блестяха ситни капчици. „Като роса“ — помисли Павел и за миг затвори очи: пред погледа му се мярна една тучна, просторна поляна на Земята и едно дърво — един огромен самотен бряст, — и тревата край него бе неутъпкана и блестеше от ситни бисерни капчици… Махна с ръка, за да отпъди видението, и седна задъхан в креслото до климатичната инсталация. Приспивното й жужене разливаше прохлада и аромат на борова смола. Поседяха така, безмълвни от умора, после той зашари с поглед към шкафовете. Стела забеляза погледа му и побърза да извади неговата любима старинна халба и кутията с таблетки:

— Признай, че чета мислите ти. Искаш бира.

— Само че в множествено число.

Стела разчупи прозрачната Херметическа опаковка и пусна таблетката в халбата. Бялото сухо вещество с хидрофилна добавка зашумя весело, разпени се, светложълтата течност бързо изпълни халбата. Павел едва изчака секундите, които бяха нужни, за да се изстуди. Още пиеше жадно, когато Стела вече разчупваше втора таблетка.

— А ти ще се пропиеш — засмя се тя. — Вече съжалявам, че ти донесох цяла кутия таблетки. От скритите запаси на Ив — добави тя и смутено замълча.

Павел я погледна: „Каква възможност имаш ти да пребъркваш тайните запаси на командора? Защо се криете и двамата?“ — питаха очите му. После отвърна поглед. Ако наистина са се влюбили един в друг, както подозираше екипажът, това и за двамата е драма. А може би не драма, а трагедия, и то не само за тях, а и за още двамина, които ги чакат на Земята. Защото командорът и Стела бяха единствените от екипажа, които си бяха създали семейства, преди да тръгнат на този рейс. И двамата не говореха за това — просто криеха „тайните“ си: командорът — коя бе жена му, Стела — кой бе мъжът й. Нека си крият. Макар че поне Ив, старият приятел, можеше да се довери на Павел. Стела бе новачка, тя още не знаеше какво бе космическа дружба. Доверие. Но Ив…

— Знаеш ли — започна Павел — може би трябваше…

В този миг над главите им записука предупредителното устройство. Стела побърза да включи видеофона и да седне пред него. На екрана се появи мъжественото, сурово, красиво лице на командора. „Да, тя като че ли наистина е влюбена в него“ — помисли с огорчение Павел и дори не се опита да заеме мястото си пред прибора, макар че то се полагаше на него — тук той бе командирът. Командир с една подчинена, на която с удоволствие би се подчинил.

— Докладвай, Павле — кратко рече командорът.

— Само че Стела ме изпревари — насмешливо подхвърли Павел и посегна към кутийката с таблетки. — Нека докладва тя. Мисля, че няма да ти бъде неприятно.

— Не се заяждай, Старче — засмя се Стела.

— Погледайте се — измърмори Павел и видя как помрачня лицето на Ив върху екрана. — Отдавна не сте се виждали. Цели четири дни.

— Нещо май не е наред при вас — каза командорът.

— Нещо наистина не е — кимна Павел.

— Всичко е наред — побърза Стела. — Бъди спокоен. По-важното е, че днес може би ще свършим.

— Как може би! — повиши глас Ив. — Днес трябва да свършите!