Георги Крумов: Лъжците от Урановата планета

— Много предпазливо слизаш — нетърпеливо изрече в микрофона.

Отвърна му мълчание.

Стори му се само, че чува припряното й, напрегнато дишане.

Облегна се в креслото, намести дългите си, мускулести крака през облегалките му и се замисли. Каквото и да е онова там долу, след един-два дни ще могат да се върнат на кораба и да потеглят. Стела ще документира каквото види: ще вмъкне името си в картотеките още с първия си полет. Ако наистина има опасност за изпарителя и сала, ще пуснат некронизатора с малка сила, колкото да зашемети рибите или каквото е там. Просто не му се убива. Макар че тъкмо това вършат и двамата. Като че ли има някакво значение дали сега ще ликвидират живота в това море или ще предоставят всичко на изпарителя… Ще остане само да го включат със закъснение от четиридесет и осем часа — толкова ще им бъде достатъчно, за да приберат по-ценните прибори на „Пчеличката“ и да се махнат. Изпарителят ще се включи автоматично и ще работи, докато трябва. Ще работи, докато изпари всичко, докато изсуши и дъното, и вътрешността на планетата под морето до дълбочината на залежите. Тук всичко ще се превърне в ад. Над морето ще се понесат огромни плътни облаци, водата ще заври и през нея стремително ще се понесат нагоре бесни струи пара, ще полетят към небето, където пък спътникът ще ги превърне в нищо. Ще се превърнат в прах на километри наоколо и оскъдните кичури мъхове, и редките петна спаружени лишеи, ще се доразбият скалите с пукот, ще се сринат с грохот най-близките каньони. И само след няколко месеца ще настъпи нещо, което с малко космически хумор ще нарекат „спокойствие“. Дори салът няма да издържи, той не е направен от устойчивата материя на изпарителя. Вместо него първите геолози ще намерят на дъното буци вкоравена след разтопяването метална сплав. А дъното, което им бе показано от снимки на спътниците като скалисто и неравно, прорязано с мрежа падини, с подводни пропасти, ще се превърне в равна пустиня от ситен пясък, стъкловидни топчета и мъртвило…

Най-после Стела се обади. Гласът й бе необичайно възбуден:

— Павле, включи и командора!

Той включи прибора и зачака. След малко се чу гласът на Ив:

— Започнахте ли?

— Стела слезе сама — каза Павел. — Иска и ти да чуеш.

— Той трябва да чуе — долетя гласът на Стела.

— На дъното ли си?

— Малко над него. Ив, аз ще предавам само силуети, вие ги забавяйте, все нещо ще покажат. Друго засега не може да се направи.

— И устният ти доклад е достатъчен.

— Почвай, Стела — нетърпеливо се намеси Павел.

— Виждам ги… вече съвсем ясно. Слушайте, това… това са… Те наистина приличат…

— На какво — повиши глас Ив. — Съвземи се!

— Приличат на хора — каза най-сетне Стела. — На нас!

Павел и командорът се засмяха.

— Сензация! — рече Ив развеселен. — Стела, Стела!… Трябваше да слезе Павел, а ти…

— Но те наистина поразително приличат на хора! — извика тя.

— И какво от това? — засмя се отново командорът. — Какво от това? В Големия космос досега само ние сме картотекирали поне десетина вида, които „приличат“ на нас — сърдито добави той. — И това добре ти е известно. Стела, ти не си екскурзиантка! Съвземи се, описвай и предавай силуетите. Все нещо трябва да дадем на Центъра.

Стела помълча малко. На Павел отново му се стори, че чува задъханото й, възбудено дишане пред микрофона. Сега чака да се успокои. Да не говори като новачка, която се стъписва от всяко подобие на човек. Но гласът и пак бе развълнуван:

— Не зная с какво да започна… Може би с ръста? На ръст са около метър и осемдесет, два метра. Някои са и по-едри. Възрастните екземпляри… Представете си човек. Човек! Мъже… жени… деца… С всички външни белези на човека… А сега разликите. Нямат никакви косми. Телата им са съвършено гладки. Кожата им като че ли е удебелена, груба или може би това е само отблясък от прибора по порите на кожата им.

— Те не би трябвало да имат пори — внимателно се намеси Павел.

— Точно така — намеси се и командорът.

— Тогава не зная… Но люспи не са. Не виждам хриле… Ив, едно малко бозае! Едно мъничко, чудно, сладко бебе…

Командорът само изсумтя нещо.

— Говори последователно — добави след малка пауза.

Павел запали нова цигара. Обзе го нервна възбуда, каквато отдавна не бе изпитвал.

Наложи си търпение: Стела ще разкаже.

— Добре. Ще се опитам… както мога. Започвам от главата. Главите им са овални, с две очи, малко встрани, удължени… Огромни очи, клепачите им също изглеждат удебелени. Сякаш са жабешки очи.