Георги Крумов: Лъжците от Урановата планета

— Трябваше — уточни Павел.

Стела помълча, после сдържано продължи:

— Нека аз обясня. Сега работата е такава, че… Ето какво: кабелите се тресат от удари, а това означава, че и апаратът се тресе. Изпарителят. Нещо пречи при пускането му. Нямаме дори един видеоехолот… Кой е очаквал такова нещо? Риби ли го блъскат? Нали уж нямаше нищо в това море? А от тази сутрин усещаме силни тласъци и върху сала. Павел дори падна във водата…

— И се върна на сала — рече Павел — с доста синини по тялото.

— Какви синини? — не го разбра Ив. — Знаете, че това море е мъртво. Мъртво, безнадеждно мъртво. Както и цялата планета. Нали за това слагаме изпарителя. Шегуваш ли се?

— Уви, този път не — въздъхна Павел и потърка с длан раменете си. — И мен ме раздрусаха.

— Кои, по дяволите!

— Това бихме искали да знаем и ние — рече Стела.

— Тези — рече Павел, — дето ги „няма“. Нали така знаем ние? Вода, радиация и нищо повече. А нещо има. Риби, октоподи или каквото се крие там. Следобед ще се гмурнем, ще разберем. Изпрати два термоинтроскопа, там нищо не се вижда и на педя. Това не е море, това е някаква каша. Прилича на физиологичен разтвор — това е единственото, което успях да измеря от сала. Термоинтроскопите изпрати с комплект за шлемове.

— Това наистина е изненада — каза Ив след кратко мълчание. — Какво са проучвали онези от първата експедиция?

— Късно е вече да се питаме.

— Добре, защо тогава не пуснете некронизаторите? Отървете се от „тях“.

— Защото не знаем какво са „те“ — с досада, която стресна и Стела, отвърна Павел. — И защото после повърхността на морето може да стане непроходима дори за нашето катерче.

— Толкова ли са много?

— Изглежда. Слушай, Ив, салът се тресе като в буря, а морето е гладко! Помисли само: нашият сал! С кабината, с приборите, с всичко! Знаеш колко тона тежи.

— Да, да. Това е повече от неочаквано — замисли се Ив. — Нали проучвателната експедиция провери толкова морета с малка радиация? Щом и там откри само следи от живот… Какво може да живее в това море? С неговата ужасяваща радиация? Та то не е море, а…

— Басейн за екзекуции — подсказа насмешливо Павел.

— Не се паникьосвайте — не разбра насмешката му Ив. — Нали сте минали курса по биозащита! За вас то не представлява опасност.

— За нас не. И не става дума за морето. А за неизвестното.

— Добре, почивайте сега — кимна командорът.

Лицето му бе озадачено. Екранът потъмня.

Стела спеше в кабината си. Павел й завиждаше: такава жизненост може да има само жена. И то жена, която за пръв път излиза в Големия космос. Тя беше на двадесет и шест, възраст, на която човек все още гледа повече напред, отколкото към миналото си — ако го има. Павел бе точно на четиридесет. Преди два месеца, още докато пътуваха, на кораба бяха празнували рождения му ден, бяха пийнали малко повечко от разрешеното и Павел си бе позволил да целуне Стела не съвсем „колегиално“, при това пред командния състав на екипажа. Тя само се бе засмяла смутено, но командорът, който винаги оставаше трезв, го бе погледнал с неочаквано раздразнение. После това се забрави. А Павел бе измърморил: „Една старческа целувка“…

Оттогава Стела го наричаше „Старче“. Този прякор започна да се разпространява горе, сред екипажа на кораба. Но Павел всъщност бе доволен: когато се върне на Земята след това второ излизане до Урановата планета, един овехтял от скиторене астронавт все пак по-лесно ще се пенсионира с такъв прякор. Мина времето, когато бели гриви се развяваха из Големия космос. Сега е времето на младите. Пък и с умората си Павел просто агравираше. Умората беше реална, приборите на медицинския робот я регистрираха ясно, но кой от астронавтите не я познаваше? И кой й обръщаше внимание? Час, два в кабината на лекаря — и можеш да подскачаш в гимнастическия салон. На Павел просто му беше омръзнало всичко и не искаше, не смееше дори да си го признае. Не му се излизаше вече: искаше си поляната, дървото, тревата на Земята. Искаше тишина.

— Искам — рече гласно Павел, сякаш се намираше пред комисията на Центъра — да седя под едно дърво, сред една поляна. И да гледам тревите. С роса, с калинки. Ето това искам.

— Много искаш — рече Павел.

— Това ще ти се полага — рече Павел с въображаемия глас на някой от комисията — след още четиридесет години. А засега — едно денонощие в психокамерата.

Загледа се през илюминатора на „Пчеличката“. Корабът не се виждаше, той рейдуваше много високо и много далеч за невъоръжено око. Като сребриста, припламваща от слънчевите лъчи на Урановата планета топчица високо над морето се виждаше само огромният спътник: той трябваше да унищожи изпаренията на морето, за да не се върнат под формата на дъжд, който можеше да наводни бъдещите рудници. Не се и виждаше друго на това небе — опалено, с необикновено силен парников ефект, и все пак небе като земното — синьо, бездънно, спокойно. Може би равнодушно. Или замислено. Или пък тревожно — такова, каквото е в теб. Искаше му се да е медночервено — като косите на Стела. Когато го сравни с нея, когато мислено спомена името й, Павел усети лека парлива болка — махна с ръка и я пропъди. Пропъди и образа на Стела. Тя бе недосегаема. А знаеше, че лежи оттатък сама и че му е нужна. Тъкмо тя.