Георги Крумов - Лъжците от Урановата планета

Тя свари кафе, тананикаше си нещо, но Павел разбра: вълнува се. Вълнува се силно, затова е така необичайно енергична — за да прикрие вълнението си. „Малка лъжла — усмихна се Павел, — малка лъжла, която си играе на смелост… на мъжество. Малка, мила лъжкиня.“ После си помисли: „Омъжена, майка, недосегаема. Дори да не бе влюбена в командора. А когато се върне след осем месеца на Земята, ще я посрещне някакъв беловлас старец. Ако въобще я посрещне. Някаква развалина“…

— Колко годишен е мъжът ти, Стела? — неочаквано и за себе си запита Павел.

Тя само се засмя:

— Твой връстник е. На четиридесет. В знойното лято. Като тебе и като… като Ив.

Павел поклати глава:

— Знойно лято… Поезия. Но на Земята ще те посрещне реалността: късната зима. Кой е той?

Стела не отговори.

— А дъщеря ти?

Тя помълча, после промълви с променен глас:

— Нея… нея оставих на една годинка. Бебе — помрачняха очите й и Павел разбра, че е прекалил. — Мило, безпомощно бебе… Вече навярно е… О, господи… вече навярно се заглежда в момчетата… за тези няколко месеца полет… Не, нека не говорим за това. Ти сега ме смяташ за глупава, нали?

Павел не отговори.

— Когато се върна — учудено, сякаш не вярваше на думите си, каза Стела, — когато се върна, тя ще бъде моя връстница… или малко по-възрастна от мен.

— Доста по-възрастна от теб — въздъхна Павел.

— А когато ти се върнеш, теб кой ще чака? — попита тя. — Никой!

— Никой — повтори думите й Павел и отпи от кафето. — Само че аз като че ли съм свикнал вече с това. Та аз вече двадесет години пътувам.

После добави:

— И Ив пътува двадесет години. Защо се ожени той? И за коя? Него пък ще го посрещне някаква бабичка… Ужас! Някаква бабичка, а той ще бъде на четиридесет и две. Затова не казва дори коя е жена му.

Стела излезе от кабината.

Павел я почака да се преоблече в: преддверието. Сега не искаше да вижда играта на силуета й зад завеската. Вън, пред илюминатора, кацна роботът от кораба. Павел отвърна на сигналите му и го изключи. После видя да излиза Стела, да отваря робота и да изважда двата прибора. Едва тогава отиде в кабината, бавно и грижливо облече защитния си костюм и излезе от „Пчеличката“.

Взе двата прибора и внимателно заслиза след Стела по скалистата стръмнина. Внимаваха много: скалите се ронеха и разпиляваха под стъпките им, понякога се сриваха внезапно и тогава със смях си припомняха детството, пързалките до басейните, шейните… Веднъж дори едва не цамбурнаха в морето — бяха попаднали на сипей, скрит под праха. Тогава — това бе всъщност през първия ден — свалиха „Пчеличката“ на последната тераса. Не им се искаше да бъдат толкова близо до морето, но там скалите бяха все още твърди. И роботът бе кацнал, без да подаде сигнал за опасност.

Катерчето бързо ги отведе на просторния, снабден с кабини и апаратури сал, закотвен точно в средата на морето. Когато бяха започнали тласъците отдолу, Стела бе предложила да го вдигнат на въздушни възглавници, но Павел бе отказал — уж, че разходът на енергия ще се увеличи ненужно много, ще трябва да искат от кораба допълнителни мощности, а това би забавило престоя им тук. Макар че енергия тук имаше, колкото искаш — радиационните пояси на планетата пращяха от заредени частици, а ядрото на пояса бе близо до кораба. Павел лъжеше не толкова нея, колкото себе си: просто му се искаше да се махнат час по-скоро от това прокълнато място, не му се губеше време за нищо. Енергия ще трябва само за апарата, а той си имаше предостатъчно — това адско изобретение изпарителят, който само за няколко месеца щеше да оголи просторното дъно и да даде път за геолозите и миньорите-роботи.

Свалиха от сала бялата аварийна подводница и се прехвърлиха на нея. Павел провери дозиметричното устройство на Стела, „часовничето“ на десницата й, провери и своето и кимна. Но малко преди да се потопят, Стела се обърна към него. Лицето й бе умолително:

— Павле… ти остани.

— Защо?

— По-добре е да си горе.

— Страх ли те е?

— Да — кимна Стела.

— Щом те е страх — насила се усмихна Павел, — ще извикаш на помощ командора. Мисля, че ще ти бъде по-приятно той да те спасява. Дори да няма от какво.

— Съвсем старчески се шегуваш.

Павел безмълвно се надигна и се измъкна през тесния люк. Притвори плътно капака му и силно тупна с длан по него за довиждане. Водата около подводницата заклокочи и сферичното й тяло бавно изчезна в морето.

Павел свали кислородните си бутилки и се настани удобно в кабината. Слънцето вече не жареше така злобно и поне тук въздухът бе поносим. Бе скрил в джоба си няколко таблетки и с удоволствие ги нареди пред себе си. Разчупи първата над чашата си: сега поне Стела няма да му подхвърля, че е станал алкохолик. Запали цигара и включи радиовръзката. Видеовръзка със сала нямаше.