Луиз Бегшоу - Страст

— Щом е толкова добър, можеш ли да го спреш?

Той я погледна и Мелиса отново потръпна.

— О, да — каза Уил. — Повярвай ми. Мога да го убия.

Колата излезе от тунела и пое по тесен страничен път с табели за Портофино.

— Ще го убия — закани се той.

Димитри изчака, докато шофьорът отвори вратата на лимузината. Беше подготвен да бъде търпелив. Може би щяха да минат няколко минути, докато стигне до султана Малик Харун. Нямаше нищо против. Харун бе сред трезвомислещите от клиентите му. А Димитри най-сетне носеше добри новини.

— Последвайте ме — каза везирът, облечен в бяло, и го поведе по хладните мраморни коридори на двореца.

Навсякъде се чуваше тихото бръмчене на климатици. Изведнъж Димитри се запита колко ли струва поддръжката на такъв оазис, разкошно обзаведен, охраняван от войници. Съпругата и децата на султана живееха в прекомерен лукс и Димитри знаеше всичко за вилата в края на красивия ограден парк, пълна с женски прелести. Харун имаше харем. Завоеванията му бяха безброй. Димитри харесваше това в него. Правеше го по-лесен за разбиране и контролиране. Беше слабост; най-добре бе жените да бъдат използвани анонимно и захвърляни.

— Негово величество е в кабинета си.

Димитри кимна и пристъпи напред. Всичко, което кажеше на Харун, щеше да бъде дискретно и ефективно разпространено сред ръководителите на държавите, изнасящи петрол. Самият Харун бе единственият държавен глава, дори правителствен ръководител, който участваше. Останалите бяха сенки — директори на разузнавателни служби с множество инвестиции в страните си, дори понякога водени от патриотизъм. Официалните владетели на много от тези държави засега не бяха уведомени за заплахата и преследването.

Малик Харун, владетелят на Надрах, бе единственото изключение.

Димитри влезе в кабинета, обзаведен с орехови мебели от Европа, които изглеждаха сякаш някога са принадлежали на Даунинг Стрийт 10. Харун говореше по телефона, взирайки се в компютърен терминал, зад старинно махагоново бюро, истински „Чипъндейл“, забеляза Димитри.

— Ваше Величество — каза той.

Харун вдигна поглед.

— Дошъл си да докладваш за напредък?

— Да. Кацнали са във Франция и са избягали през италианската граница. Изглежда, се движат право на юг. Проследихме ги до провинциално градче в Южна Франция, Воарон. После са били заснети да преминават през границата.

— Защо все още не са убити?

— Обикновено спирките по пътя не се използват, Ваше Величество. Рядко има проверка на паспорти.

Харун се намръщи и Димитри изпита желание да го убие. Беше се уморил да докладва за операцията пред тези клоуни, дори по-умерените от тях, като този арабин. Какво разбираха те от неговия занаят? Абсолютно нищо.

— Как ги засякохте?

Димитри отговори на този въпрос много внимателно:

— Проследихме ги чрез нашия агент Лола Монтоя.

Харун не остана доволен.

— Какво е предприето за елиминирането им?

— Мъжът, Хайд, е опитен.

— Омръзна ми да слушам това — хладно каза Харун.

— Да, Ваше Величество. Имам огромна мрежа от агенти, които проверяват регистрациите във всички хотели, дори най-евтините, във Франция. Не са отседнали да пренощуват. Следователно, спали са или в колата, или на открито, в храстите. Това издава, че Хайд е разбрал естеството на операцията и знае за броя и ранга на хората, които го преследват.

Харун сви рамене.

— Как стигна до този извод?

— Нужни са доста хора, за да се провери всеки хотел в страната. Обикновено агент, който се крие, отсяда в някой скромен и неизвестен и плаща в брой. Такава е стандартната практика. Фактът, че Хайд я е отхвърлил, означава, че е наясно с какъв ресурс разполагаме. Проумял е, че е замесена не една държава — Димитри срещна погледа на султана. — Може да се предположи, Ваше Величество, че се е досетил и защо желаем отстраняването му.

Султанът се наведе напред, мургавото му лице поруменя, очите му пламнаха от страх под натежалите клепачи.

— Ако е узнал, това ще бъде краят на света — каза той с нескрита злоба.

— Не, Ваше Величество. Едно е да знае, а съвсем друго да може да го докаже.

— Къде се намира сега?

— В неизвестност.

— Ибн ил тинайих — изруга Харун. — Да не би този човек да е джин? Как така изчезва безследно?

— Дългогодишно обучение — отвърна Димитри с делови тон. — Но това няма значение. Зная къде трябва да дойдат. Лола Монтоя ни предостави доказателство — строго се придържаше към истината. — Ще ги причакаме там, когато стигнат. Ще им заложим капан.