Почти притвори очи прехласната.
— И ние отиваме там — каза Лиза донякъде разочарована, че Замфирескуви са били преди тях в гората.
Струваше й се, че те са им откраднали нещо, което си е тяхно, че гората сега ще бъде по-малко хубава, видяна след други. Дразнеха я възклицанията и обясненията на госпожица Замфиреску и се опита да я прекъсне.
— Трябва да побързаме, деца — каза Лиза, като се обърна към Владимир и останалите. — Докато изгрее луната, ще вървим слепешком в мрака…
— Вървете по големия път в средата на гората — веднага ги посъветва госпожица Замфиреску. — Иначе ще се заблудите…
— Да, да — каза Лиза и тръгна. — Ще се видим по-късно в манастира…
Вървеше със съпрузите Соломон и Стамате. Капитанът, Дорина и Стере останаха по-назад. Андроник и останалите крачеха с лекота и си приказваха.
— Знаете ли, че ме хваща страх — каза Рири и се засмя. — Да не вземете да ме плашите.
— Аз не обещавам нищо — отговори Андроник, преструвайки се на сериозен. — Че то гората няма никакъв чар, ако в нея няма какво да те изплаши…
Дорина чу последните му думи и замечтано се усмихна. Пристъпваше с поглед, забит в земята.
— Тук е за приятеля ти — каза Стере на капитана. — Да ти изпее една песен нощем, в гората…
— Да, би било хубаво — съгласи се капитан Мануила, — но мисля, че е трудно за един гражданин — добави той.
— Бихме могли да поиграем на стражари и апаши — чу Дорина отново гласа на Андроник. — Ако не ме изберете мене за командир на стражарите, няма да хванете никого цялата нощ…
Рири се засмя. Дорина се усмихна все така насила. Започваше да я дразни това, че Рири, Андроник и Владимир непрекъснато вървят заедно.
— Внимавайте, госпожице!…
Гласът на капитана. Дорина неволно беше стъпила върху една изсъхнала клонка, която изпращя. Този шум обаче я изплаши по-малко от вика на Мануила. Когато се обърна, срещна очите му. Блестяха в мрака като очи на котка. Дорина потрепери.
— Одраскахте ли се? — попита той и я хвана за ръката.
Гласът му сега беше нисък, топъл. И жестовете му бяха по-нежни и ласкави.
— Чорапа ли си скъса, Дорина? — попита зад тях Рири.
Бързаше да види какво се е случило. След нея, с няколко бързи, широки крачки, се приближи и Андроник.
— Дойдох не за да видя дали се е скъсал чорапът — каза той усмихнат. — Искам да ви предложа една игра… А вие, господин капитане, ще я ръководите — добави той с много топлота, обръщайки се към Мануила.
— С удоволствие, ако приемате и хора, прехвърлили вече трийсетте — каза капитанът.
— Ето каква е играта — обясни Андроник. — Всеки от нас тръгва поред… Ще ни трябва обаче часовник със светещ циферблат — добави той.
— Стамате има хубав часовник и се вижда отлично на тъмно — каза капитанът.
Погледна напред, към групичката, в която беше приятелят му. Виждаше ги доста трудно.
— Нека аз да отида да го донеса — предложи Владимир и хукна веднага.
Съпрузите Соломон и Стамате бяха приседнали на ствола на едно паднало дърво.
— Каква хубава нощ! — възкликна Лиза.
Престори се, че малко е изморена от пътя, а всъщност чакаше да се приближат другите, най-вече Андроник. Стамате говореше рядко и обмисляше всяка дума. „Като че ли е влюбен“ — помисли си госпожа Соломон. Когато Владимир пристигна тичешком, Стамате стана от дънера.
— Случило ли се е нещо? — попита господин Соломон.
— Не. Капитанът ме прати при вас — обърна се той към Стамате, — моли ви да му заемете часовника си… Искаме да поиграем на една нова игра — добави той и изтри челото си.
— Хайде и ние, деца — каза Лиза, внезапно обезпокоена.
Тръгна по-бързо, отколкото беше прилично, по алеята, която едва се различаваше в сивия мрак. Сърцето й започна да бие по-силно, усещаше ударите му в цялото си тяло. Сякаш се подготвяше значително събитие, сякаш очакваше да научи нещо важно и неотложно там, в групичката, където се виждаше Андроник.
— Донесох го — извика победоносно Владимир, изпреварвайки всички.
Андроник взе часовника и го даде на Стере.
— Чакаш една минута, но само една минута — довърши той обясненията си, — и после даваш знак за тръгване на следващия. Който не се върне, докато другият стигне дървото, знае какво го чака!…
Рири се засмя.
— Но мене ме е страх да тичам сама до дървото — оплака се тя.
— Който се страхува, няма да играе и ще остане тук, при съдията — каза Андроник.
— Добре, тогава ще играя…
Съпрузите Соломон и Лиза не разбраха нищо.
Читать дальше