Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Дойдохме сутринта от Пипера, за да закусим в гората — започна непознатият веднага щом колата потегли. — Те минаха да ме вземат, те, тоест моите приятели. Аз си провеждам там часовете по пилотаж… Да не си помислите обаче, че мога да летя сам. Сега се уча…

Дорина и Лиза го слушаха жадно. Какво удоволствие — да можеш да летиш!…

— Трябва да е доста трудно — намеси се Владимир, който изведнъж се беше въодушевил.

— Само първия път, когато самолетът те вдигне нагоре. Тогава е неприятно. Имаш чувството, че всичко е свършено, че никога вече няма да се върнеш невредим на земята… После свикваш и ти харесва. Чувстваш, че едва горе започваш да живееш…

Капитан Мануила се усмихна на себе си с лека тъга. Колко книжно говори този младеж, но какво изключително впечатление правят думите му. Особено на дамите. Я гледай…

Наистина, Дорина и Лиза бяха преобразени. Толкова рядко им се случваше да разговарят с летец… А цивилен никога не бяха срещали, и то млад, елегантен, пътуващ в колата им и при това признателен, че са го приели да седи между тях.

— … Да не се изплашите, като ви представя приятелите си — продължи младежът. — Те са ужасни. Дори не бих могъл да ви кажа на какво ще приличат, когато ги срещнем. Оставих ги трезви и благоприлични, по-точно — те ме оставиха…

Отново се засмя. Смехът му беше здрав, мъжки, заразителен. Засмяха се и Лиза, и Дорина. Капитан Мануила се задоволи само да се усмихне. Не можеш да се разсърдиш на такова момче, но сигурно е развейпрах.

— Ама ти съвсем искаш да ни ужасиш! — възкликна Лиза, намерила вече верния тон за разговор, който търсеше от качването на младежа в колата.

— Кои са те? — попита срамежливо Дорина.

— Най-важният е инженер в заводите „Решица“ — обясни сериозно Андроник. — А другите ми спътници, всъщност повечето са спътнички, тоест един архитект и две негови приятелки, много красиви чужденки… Повече не зная и аз…

Дорина се усмихна насила. Няма да бъде особено приятно, тези момичета вероятно не знаят нито думичка румънски и ще се говори на френски, а това съвсем не я очароваше.

Лиза, напротив, беше щастлива, че ще може да се говори на френски. Тя беше живяла две години в Париж и постоянно се опитваше да разговаря с приятелките си на френски… И после, кой знае, тези чужденки сигурно имат много интересни познанства в Букурещ. Дипломатически кръгове, чайове, аристократични вечери… Както и да е, срещата е възхитителна. Ще бъде чудесно.

— Колко жалко, че нямаме бански костюми — обади се отново Андроник, когато наближиха манастира. — Не можете да си представите колко приятно е да поплуваш в езерото нощем, на луна…

— Но сигурно е студено — каза Владимир. — Сега е едва май месец…

— О! Аз бих се изкъпал и през февруари — възкликна младежът.

Изглеждаше искрен. Всъщност говореше много, бързо и сигурно, но не правеше впечатление, че се хвали напразно. Такъв, какъвто беше, с широки рамене, със силни ръце, обгорял от слънцето — изглеждаше естествено да го видиш как се къпе в някоя февруарска утрин.

— А когато излезе луната, непременно трябва да направим една серенада с лодка. Арсеник има балалайка.

— Кой? — попита учудено Лиза.

— Арсеник, приятелят, за когото ви говорих.

— Защо му казвате така? — засмя се Лиза.

— Ох! Колко жени се погубиха заради него досега! — поклати глава Серджу Андроник.

Колата навлезе в алеята и безшумно спря пред портата на манастира. Едва тук, между дърветата, осъзнаха, че вече съвсем се е смрачило. Двете жени почувстваха как влажна тръпка пронизва гърбовете им.

Оставиха чантите и кошниците с храна в приемницата на манастира. Когато тръгнаха надолу към езерото, Серджу Андроник ги настигна, тичайки откъм килиите.

— Няма ги никъде — извика той огорчен, но, изглежда, че бедата му го забавляваше. — Като че са потънали в земята…

Дорина не успя да скрие радостта си. Забелязаха я едновременно и Рири, и капитан Мануила.

— Може да са заминали за Букурещ — осмели се да се обади тя.

— Не, това не, в никакъв случай — отговори Андроник. — Подозирам какво са направили — попаднали са в някой друг манастир.

Засмя се и пъхна ръце в джобовете. Погледна към езерото, като че нищо не беше се случило.

— Не се отчайвай — каза Стере. — Ще те вземем утре сутринта с нас в колата.

— Благодаря ви, но проблемът е с какво ще спя тази нощ и как ще се обръсна утре сутринта. — Обърна се към Лиза, която го гледаше усмихната: — Простете ми, госпожо, за тези недискретни подробности. Ако знаехте обаче колко страшен ставам за една нощ, ако можехте да предположите каква отвратителна брада ми расте… Ужасно!…