Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Той се засмя, за да подчертае, че се е пошегувал. Чувстваше се обаче малко виновен. Когато преди седмица госпожа Соломон му се обади по телефона, за да ги покани с Рири във Фиербинц, той беше предложил да вземе грамофона, за да забавлява гостите. Знаеше за какво става дума и тъй като добре познаваше Дорина, се страхуваше, че обядът ще мине в ледена атмосфера, а следобедът ще бъде скучен. Ако грамофонът е там, младежите биха могли да потанцуват веднага след обяда — и ледът ще бъде стопен. Знаеше какво удоволствие доставят танците, особено на госпожа Соломон, която прекарваше голяма част от годината далече от Букурещ, сама със съпруга си в покрайнините на това село.

— Как ти се струва капитанът? — попита я той след малко, като видя, че Аглая не му отговаря. — Знаеш ли, сега, накрая, стана по-общителен…

— Правете каквото искате, аз не се бъркам — каза остро госпожа Соломон.

„О, господи, защо ли е така кисела днес? — запита се учуден Владимир. — Вероятно защото никой не я ухажва.“ Припомни си, че Аглая се забавлява само когато някой настойчиво и галантно я ухажва и този някой не е господин Соломон. За съжаление днес нямаше нито един кавалер. Капитанът би трябвало да ухажва Дорина, а пък приятелят му, инженерът, изглежда, е много стеснителен. Виж, ако се танцуваше…

— Може би няма да е лошо да организираме нещо тук — осмели се да се обади отново Владимир. — Сега още няма четири. Ние тръгваме едва към седем и половина… Ако потанцуваме, може да им дадем повод да се опознаят по-добре…

— Досега нямаха време дори да си поприказват — каза госпожа Соломон. — Все не ги оставяте на мира…

И двамата замълчаха. Владимир се опитваше да измисли подходящ предлог, за да може пак да излезе на двора.

— Кой е приятелят му? — обади се отново госпожа Соломон.

— И аз днес се запознах с него. Казва, че е инженер-агроном. На Стере му скимна да го кара да пее в двора…

— Той си е все такъв — каза госпожа Соломон.

Владимир почувства, че трябва да отклони разговора. Аглая можеше всеки момент да се впусне в семейни проблеми и той щеше да е принуден да я слуша, без да посмее да защити някого.

— А защо да не им предложим да посетят селото? — попита той изведнъж.

Аглая го погледна учудена и с присмех в очите.

Беше готова да му каже: „Като че слушам Жорж!“ — когато вратата се отвори и влезе господин Соломон.

— Лиза питаше за тебе — каза той, като си вееше с кърпичка. После се обърна към Владимир: — Жалко, че те нямаше и тебе!… Да видиш, драги, колко хубаво обясняваше!… Ще знаете, че е начетено момче и има бъдеще… — Приближи се до жена си. — Ще отидем и ние до манастира, обещах им… Забравих да ти кажа — добави след малко, — там са и Замфирескуви. Дошли тази сутрин направо от Букурещ, но поспрели в гората…

Госпожа Соломон тутакси стана любопитна.

— Откъде знаеш?

— Дойде човекът от съдилището. Изпратили го в селото за газирана вода.

Госпожа Соломон се увлече в разговора и Владимир използва случая да се върне отново на двора. Всички се бяха събрали под вишната. Капитан Мануила сега изглеждаше много по-непринуден, много по-приветлив. Разговаряше с Дорина и Лиза. Рири и Стере стояха по-настрана със Стамате.

— Кажете ми и на мене за какво разговаряте — започна Владимир, като се мъчеше да скрие яда си.

Още щом се приближи до тях, почувства, че са го забравили, че всички тези хора са разговаряли, без да се съобразяват с неговите идеи, с интелигентните забележки, които беше направил, докато седеше на тревата с двамата гости. Чувстваше гордостта си наранена. В края на краищата той беше насочил разговора към по-сериозни неща, той се беше пожертвал да прави компания на съвсем непознати хора. И се бе осмелил да го отклони от баналните теми към по-значителни проблеми и към книгите. Ако не беше той, капитанът не би събрал кураж да говори за такива сериозни неща…

— Изказахме куп еретични мисли, млади човече — понечи да отговори капитан Мануила.

Владимир му беше признателен за това и когато се приближи до него, му се усмихна.

Дорина обаче го прекъсна.

— Искам да ми отговориш за какво си мислиш обикновено, когато гледаш в празно пространство — каза тя, подхващайки отново прекъснатия разговор.

— Аз никога не зная за какво си мисля, когато зарея поглед нанякъде — отговори Лиза.

Сега и тя се въодушеви. Разговорът я интересуваше.

— Обикновено си толкова уморен, че не си спомняш нищо — намеси се Владимир.

— А на теб случва ли ти се изведнъж да ти се стори, че вече някога си преживял същите неща? — попита живо Дорина. — Например, че всичко, което става сега тук, в градината, се е случило вече точно по същия начин, със същите хора, че си казал същите думи?!…